— Всъщност ти винаги си ми завиждала, Зизи! — възкликна Арайа изумена, като по навик използва галеното име на братовчедка си.
Като разгледа снимката по-подробно, видя на заден план усмихнатата лейди Емире, лелята на Зизи. Явно тя охраняваше Зизи и се опитваше да държи на разстояние придворните дами на Арайа… Но все пак не може никой да не почувства разликата…
— Та никой ли не забелязва, че ти не си истинската Арайа? — продължи тя мислите си на глас, като преглътна сълзите, които напираха в гърлото й.
Сломена, тя се върна в леглото, но не можа да заспи.
Утрото донесе нови проблеми. Жената, която беше взела за камериерка, просто напусна стаята, когато Арайа я помоли да й помогне при обличането. Трябваха й цели три часа, за да се приготви. Беше доволна, че черната шапчица с воалетка прикрива зле вчесаната й коса.
Прекоси фоайето на хотела с малко несигурни стъпки, но с гордо изправена глава и изпънати рамене. Портиерът веднага разбра какво иска. Когато му каза, че иска да иде при генерал Брукс, той извади свирката от джоба си и само след секунди таксито спря пред портала. Арайа обаче посочи дългия черен кадилак с шофьора, спрял от другата страна на улицата и каза, че иска да вземе тази кола. Портиерът изтича до шофьора и след оживени разисквания се върна и заяви:
— Ще ви закара до Пентагона.
Арайа вече беше констатирала, че всички американци очакват да им бъде заплатено, дори за съвсем прости услуги. Затова подаде на портиера една от банкнотите, на които имаше две нули. Човекът се поклони дълбоко и остана така да й държи вратата на колата.
Арайа се облегна удобно на меката кожена седалка и затвори очи. За първи път от отвличането й се чувстваше наистина добре.
Кадилакът спря пред Пентагона, шофьорът й помогна да излезе от колата и побърза да й отвори вратата към фоайето. Когато тя бутна в ръката му банкнота, той отказа:
— Вече ми е заплатено.
Тя му се усмихна, зарадвана от този мил жест, твърде рядко срещан в Америка.
Когато влезе във Военното министерство, разбра, че спокойното пътуване с колата е било само малко затишие пред буря. Стотици хора тичаха и се блъскаха, стиснали някакви документи под мишница. Чуваха се пукотевица и пишещи машини, високоговорителите гърмяха с последните новини.
Тя се отправи към една маса и попита за генерал Брукс.
— Отсреща — каза жената и продължи да хапе съсредоточено края на молива си. — Там питайте! Отсреща…
Арайа тръгна по дългия коридор и отново попита.
— Не съм му секретар! — сопна й се един млад мъж. — Да сте чула, че воюваме?
Арайа направи още пет опита, но отвсякъде я отпращаха. На два пъти се опита да мине през някаква стъклена врата, но всеки път й се изпречваха въоръжени часови. Накрая някакъв си човек й препоръча да намине идущата седмица, друг пък й каза да изчака да свърши войната… Накрая дори я помолиха да напусне залата.
Арайа се поизправи, приглади жакета си и влезе отново вътре. Щом американците не искат да научат истината, ще блъфира!
Тя застана в средата на залата и каза с ясен глас:
— Аз съм германска агентка! Ще предам сведения само на генерал Брукс!
Цялата зала замря. Всичко живо остави своята работа и впери очи в нея. Но после… Разрази се истинска буря. Войници с оръжие се втурнаха към нея и я обкръжиха.
— Не ме докосвайте! — изкрещя Арайа, когато мъжете направиха опит да я хванат за ръцете. Помъкнаха я по някакъв дълъг коридор, отвсякъде надничаха хора, напираха да я зърнат. Арайа бе благодарна, че воалетката на шапката й прикриваше наполовина лицето й. Закле се вече никога да не напуска Ланкония…
След безкрайни минути войниците я бутнаха на някакъв стол.
— Искам хубаво да я видя! — разнесе се някакъв гневен глас.
Арайа вдигна глава и отмахна воалетката — застана очи в очи с генерал Брукс.
— Колко хубаво е, че ви виждам отново! — каза тя любезно, като че се намираха на някакъв гала-прием и му подаде сърдечно ръка.
Очите на генерала се разшириха.
— Вън! — извика той на войниците, стълпили се в салона.
— Възможно е да е опасна! — каза един от войниците, насочил дулото на пистолета си към Арайа.
— Аз ще се справя с нея! — отвърна генералът свирепо. Когато всички излязоха, той се обърна към Арайа: — Какво ви води при мен, Ваше кралско височество? Мислех, че сте във Вирджиния!
— Не аз, а друга една жена, която прилича на мене — поясни Арайа.
Генералът спря на нея тежък, изпитателен поглед.
— Ще поръчам да ни поднесат чай и тогава ще поговорим.
Арайа с удоволствие изпи чая си и хапна от сладкишите.
След това генералът я заразпитва. Накара я да му припомни онова, което бе станало по време на неговото пребиваване в Ланкония — искаше да се увери, че тя е истинската принцеса.