Джей Ти спря и се взря в лицето й. Очите му бяха зачервени, брадата му прорастваше като че ли от минута на минута.
— Добре, когато излезеш и след това искаш да се върнеш в стаята си, какво правиш? Как си намираш стаята?
— Винаги отивам там — Арайа посочи рецепцията. — Понякога се налага да чакам, но винаги след това някой ме придружава.
— Не ти ли дадоха ключ?
— Ключа на града? Не, за това не са споменавали.
Той затвори очи.
— Стой тука, не мърдай от това място! Разбра ли?
Тя кимна и погледна настрани, за да не забележи той усмивката й. Явно той искаше да я държи близо до себе си.
След като размени няколко думи с мистър Кетън на рецепцията, Джей Ти се върна и я поведе към асансьора.
— Никога през живота си не съм жадувал толкова да си легна — заяви той, когато вратите на асансьора се затвориха.
Арайа се усмихна.
Той отключи вратата на стаята, влезе и я остави в коридора. След миг се появи само ръката му, която я дръпна вътре. Задържа я до себе си и заключи вратата. Арайа сведе свенливо очи. Ето че бяха сами.
Джей Ти се прозя и се протегна.
— Легло. Просто го надушвам.
След тези загадъчни слова той прекоси салона към спалнята. Запокити в движение едната си обувка, хвърли се на леглото и моментално заспа.
Арайа не бе помръднала от вратата. Изчака няколко минути, но от спалнята й не долиташе никакъв звук. Тя боязливо отиде към стаята. Той вече лежеше в леглото. Правеше се, че спи, ала тя знаеше, че я очакват.
— Аз ще… Ще се приготвя веднага — промълви тя и отиде в гардеробната, за да си вземе нощница. Веднага видя, че нито една от нощниците й не е подходяща за сватбена нощ. Би искала да изглежда, колкото е възможно по-добре в тази единствена най-важна нощ.
Арайа отново погледна към Джей Ти. Изглежда наистина беше заспал. Дори започна да похърква. А беше само четири следобед! Дали да не отиде до някой от онези магазини и да си купи нощница, някоя, която да прогонва съня от очите му?
Тя тихичко се измъкна, след като провери, дали има чиста носна кърпа в чантата си. От зелените банкноти, с които бе натъпкана чантичката й, сега нямаше и помен.
Във фоайето тя попита за мистър Кетън. Той поръча и заплати таксито, което да я закара до някакъв магазин, препоръчан от младия служител на рецепцията.
Арайа никога през живота си не бе влизала в универсален магазин. Но пристъпи с обичайната самоувереност. Дали заради прекрасната й осанка, дали заради скъпата парижка рокля-модел, която носеше, но към нея веднага се завтекоха три продавачки. Арайа се спря на най-възрастната.
— Бих искала да видя дамски нощници…
— Заповядайте, мадам! — пропя продавачката с услужливо усърдие.
Два часа по-късно усърдието й се бе поуталожило. Арайа пробваше нощница след нощница, сваляше ги и направо ги хвърляше на пода. Около нея бяха разхвърляни десетки купчинки коприни и дантели. Продавачката изнемогваше от усилие — да събира захвърлените дрехи, да мъкне нови и нови кутии, да помага на Арайа при обличането и събличането…
Най-сетне Арайа избра една нощница от розова коприна, гарнирана с розов крепсатен, без ръкави.
Продавачката въздъхна с облекчение.
— Ще бъде ли мадам така любезна да ме последва? Ще ви я опаковам…
След няколко минути тя плесна нощницата със сърдит замах в кутията.
— Какво иска от мене тази жена? Да я обслужвам, като че ли съм й слугиня!
— Шт! — предупреди я колежката й. — Да не те чуе шефката!
— О, нека тя да се заеме с тази персона!
Арайа излезе от пробната кабина, точно когато продавачката слагаше капака на кутията. Жената се обърна да напише сметката, Арайа взе кутията и се запъти към вратата.
— Господи! — ахна продавачката. — Ама тя я открадна!
Телефонът звъня единадесет пъти, преди Джей Ти да се разсъни достатъчно, за да се сети да вдигне слушалката.
— Да? — каза той сърдито.
— Вие ли сте лейтенант Монтгомъри?
— До вчера поне все още бях. Какво има?
— Вижте… обажда се сержант Дей от полицията. Току-що арестувахме една жена за кражба в магазин. Твърди, че е ваша съпруга…
Джей Ти се ококори.
— Разпитвахте ли я вече?
— Не още. Разправя, че нейната личност била от решаващо значение за изхода на войната. Освен това говори нещо, че била… кралица и трябвало да се обръщаме към нея с „Ваше величество“…
Джей Ти прекара нервно ръка по лицето си.
— Запазете спокойствие, сержант! Тя е само принцеса и е достатъчно да казвате само „Ваше кралско височество“!
— Вие майтапите ли се?
— Не е за вярване, сержант, признавам, но тя наистина е важна птица. Ако я окошарите, ще имате сума неприятности с правителството. Ще бъдете ли така добър да я настаните в някаква стая? Предложете й чашка чай. Но чашата непременно да е с чинийка…