Облече една от елегантно семплите рокли на Менбоше. Избра към нея подходяща шапка — мъничка, с воалетка, лепната дръзко над лявата й вежда. Тези ръбове на чорапите я съсипаха — просто не искаха да се изпънат добре! Но и това успя да направи.
Лейтенант Монтгомъри се бе изтегнал в едно от креслата.
— Най-после! — промърмори той и едва я погледна. Веднага хлътна в банята.
Щом излязоха от апартамента си, Джей Ти започна със своите уроци. Показа й как се използва ключът на стаята и й изнесе цяла лекция за ресторантите и американските келнери. По време на закуската непрекъснато я критикуваше: не държи правилно вилицата, не е необходимо непременно да реже всичко с нож и вилица, трябваше да яде пържени яйца, макар че бе поръчала варени рохки яйца… Между тези убийствени забележки успя да й разкаже и за монетите. Той свърши с яденето, преди тя да е изяла и половината от закуската си.
— Хайде, хайде! Нямаме на разположение цял ден! — подкани я той нетърпеливо и я избута от стола. — Всеки американец трябва да познава своята столица!
Той отиде на телефона, а след това я отведе до огромна лимузина.
Цял ден разглеждаха сграда след сграда. Схемата беше една и съща: Джей Ти я въвеждаше в сградата, изнасяше й лекция за историческото й значение, а след това с отегчено до смърт лице чакаше тя да се намести отново в колата. Докато пътуваха, той й разказа за американските жени, загинали за родината си или пожертвали своя живот в името на мъжете си.
— Какво е това? — запита Арайа, докато той отново се опитваше да я натика в колата. Точно бяха разгледали някакъв паметник на един мъж на име Линкълн, но това име не й говореше нищо.
— Това е дрогерия. Остави това. Сега трябва да видим музея Смитсън и Библиотеката на Конгреса!
— Какво пият хората в онази дрогерия? — продължаваше с въпросите си Арайа.
— Кола. Хайде, сега нямаме време за зяпане! Трябва да вървим!
Арайа изгледа с копнеж дрогерията, докато колата бързо ги отнасяше. Тези хора там изглеждаха толкова весели и доволни. Толкова й се искаше да прави нещо приятно!
В музея на фондацията Смитсън се натъкнаха на Хедър, пухкавата дребна блондинка.
Тя само изписка „Джей Ти!“ и увисна на врата му.
Арайа наблюдаваше сцената сравнително безучастно. Само се учудваше, че американците явно допускат такова безсрамно държане на обществени места!
— Джей Ти! Съкровище! Толкова ми липсваше! Откога си в града? Хайде да излезем някъде довечера, а после при мене! Какво ще кажеш?
— Ох, миличка! Надали има нещо, което да желая повече от това! Сама не знаеш каква наслада е да видиш отново усмихната жена пред себе си! Последните дни бяха за мене истински ад!
След тези негови думи Арайа просто си тръгна. Не спря и когато той се провикна след нея:
— Чакай де!
Най-сетне той я догони и я хвана за рамото, докато с другата си ръка стискаше дребната блондинка.
— Но коя е тя, Джей Ти? — затрепка с ресници Хедър.
— Това е прин… искам да кажа… — запъна се той и бързо се обърна към Арайа: — Кажи как беше името?
— Виктория Джура Арайа Силийн Ксенита.
След кратък миг на размисъл Джей Ти отсече:
— Да, точно така. Вики. А това е Хедър Адисън.
— Арайа — поправи го тя. — Близките ми ме наричат Арайа.
Хедър погледна Джей Ти недоверчиво:
— А ти как я наричаш?
Арайа разцъфна в захарна усмивка и каза:
— О, той обикновено ме нарича „съпруго“…
Хедър светкавично лепна на Джей Ти една звънка плесница, врътна се на токовете си и се отдалечи със ситни крачки.
— Ти стой тука! — заповяда той на Арайа и се спусна след Хедър.
Арайа се разсмя. За първи път от толкова дни беше наистина доволна. Този противен човек напълно си заслужаваше плесницата! Тя съзря на другата страна на улицата подобна дрогерия. Изчака светофарът да превключи и бързо пресече оттатък, точно както я беше научил Джей Ти. В заведението бяха насядали младежи, войници и няколко момичета, с дебели вълнени чорапи и обувки в кафяво и бяло. Всички бяха накацали на високите столчета пред бара.
Арайа също се плъзна на едно от тези столчета.
— Колер? — усмихна се безпомощно тя.
— Какво?
Един млад и хубав мъж в синя униформа се настани до нея.
— Мисля, че иска да каже „кола“.
— Да! — усмихна му се Арайа с благодарност. — Една кола, моля!
— Насам ли живеете? — запита мъжът дружелюбно.
— Аз живея… Настанена съм в Уевърли хотел.
— Охо, колко изискано! Правя ви предложение: тази вечер аз и приятелите ми сме решили да поизплашим малко този град! Вечеря и бар, и така нататък! Какво ще кажете да излезем?