С рязко движение той дръпна тялото на жената по-близо до себе си. Усетил допира на женска гръд, у него се пробуди мъжът-покровител и той я взе в ръцете си, безжизненото й тяло, като че прегръщаше любима.
Не сваляше поглед от мъжете, които претърсваха водата.
— Стори ми се че чух нещо! Прилича на мотор — извика мъжът на кормилото. — Тръгвай! Мъртва е. Да се чупим!
Другият метна пушката си на рамо, седна и кимна на другаря си. Моторът изрева и лодката изфуча нататък.
Джей Ти изчака, докато лодката изчезна от погледа му и заплува бавно и предпазливо към брега, прегърнал здраво жената с ранената си ръка.
— Не умирай! Не бива да умираш! — повтаряше той непрекъснато. — Моля ти се, дръж се!
Положи я на пясъка безкрайно внимателно и започна да изтласква водата от дробовете й. Беше облечена във вечерна рокля с дълги ръкави и без деколте, прилепнала по тялото й — като изваяно. Беше висока, с тесен ханш, с тъничка талия, с ръце да я прихванеш, и големи сочни гърди. Лицето й бе извърнато настрани, очите затворени, дългите тъмни мигли се открояваха на порцеланово-бледото й лице. Приличаше на някакво екзотично, скъпоценно цвете.
„И искаха да убият такава красавица?!“ — помисли той гневно.
— Сладко дете! — промълви гласно той, докато продължаваше да натиска ребрата й. След това вдигна нагоре ръцете й. — Хайде, детенце! Дишай! Хайде! Заради татко Монтгомъри!
От раната в рамото му и от безбройните порязвания по тялото му струеше кръв, но той не обръщаше внимание. В момента го интересуваше само животът на тази красива млада жена.
— Хайде, миличка, помъчи се! Ти си в безопасност. Не се предавай! Аз ще те пазя. Хайде, детенце! Заради мене! Дай си труд!
След няколко минути — струваше му се, че са изминали часове — той видя, че по тялото й премина тръпка. Жива!
Той я целуна нежно по бузата и с удвоена енергия започна да притиска ритмично гръдния й кош.
— Браво! Давай, мила! Още едно вдишване! Дишай, дявол да те вземе!
Тялото й отново потръпна и тя изхърка. На Джей Ти се стори, че самият той се задави от огромното усилие на първата глътка въздух. От устата й избликна струя вода и тя се закашля, като правеше трескави усилия да се надигне.
Джей Ти я гледаше усмихнат. Обзе го бурна радост, от която направо дъхът му спря. Той нежно я прегърна.
— Хайде, миличка! Изкарай всичката вода! Хайде — повтаряше той, като галеше черните й коси. Люлееше я в ръцете си като бебе и не преставаше да повтаря: — Сега вече няма нищо страшно! Всичко е наред! — И от възторг той притисна лицето й към врата си.
— Вие — закашля се момичето.
— Не говори! Почивай си! Като изхвърлиш всичката вода, ще те заведа в къщи!
— Вие… — започна пак тя, но отново се задави. — Вие… не бива…
— Какво не бива? Хайде, после ще ми разкажеш всичко. Първо ще облечем сухи дрехи, ще хапнеш нещо… Какво ще кажеш за една хубава рибена чорба?
Момичето правеше напразни опити да му каже нещо. Най-после той я пусна, за да може да вижда очите й. След това отново я пое в ръцете си, безкрайно внимателно, като че тя бе някакво безценно съкровище.
— Всичко е наред. Онези мъже си отидоха. Никой не те заплашва.
Тя се освободи с усилие от ръцете му. Отново го порази нейната красота. В нея нямаше и следа от яката, безцеремонна жизненост на модерните момичета. Приличаше на фея, не, не, приличаше на принцесите от старата книга, от която майка му му четеше преди да го сложи да спи. Усети някаква необикновена топлина, която накара дъха му да секне.
Той я задържа в ръцете си, за да я подкрепя, и попита тихо:
— Ето, така. Кажи сега какво искаше да ми разкажеш!
Гледаше я с безкрайно търпение и нежност, докато тя полагаше неимоверни усилия да си поеме дъх. Накрая тя изрече дрезгаво, с накъсан от кашлица глас:
— Не бива! Вие не трябва… да ме… докосвате! Аз съм… Аз съм от кралски род…
Тези думи напълно изчерпаха силите й. Джей Ти стоеше като вцепенен, вперил в нея недоумяващи очи.
Тя седна и се опита да изправи гръб.
— Аз съм принцеса… Нямате право — и тя изгледа презрително голите му гърди. — Вие не бива да ме докосвате!
— Да пукна дано! — изрече Джей Ти смаян. Никога в живота си не се бе чувствал така излъган и — преди всичко! — толкова унизен. — Неблагодарна малка… — започна той, но рязко прекъсна думите си. Стисна свирепо зъби, в очите му загоря зло пламъче. Така значи! Тогава си потърсете сама закуска, принцесо! — Той се обърна и си тръгна, без повече да я погледне.
ГЛАВА ВТОРА
Арайа остана седнала на плажа. Цялото тяло я болеше. Страшно й се искаше да се просне на пясъка и да се разреве, без да трябва да се сдържа повече. Но една принцеса не може да дава воля на сълзите си, не бива да показва чувства! Принцесата е длъжна да се усмихва винаги, дори и ако изпитва адска болка. За Арайа това се бе превърнало във втора природа.