Тя го погледна крадешком, докато беше коленичил до огъня и набождаше рибите на пръчки, които въртеше над пламъка. С отворената риза, черните косми на гърдите и прорасналата брада изглеждаше като някакъв див скитник. Не, не! Приличаше й по-скоро на Атила, вожда на хуните. Пак значи дивак някакъв… Майка й я съветваше да стои настрана от примитивните мъже, но Арайа много се съмняваше, че майка й изобщо знае за съществуването на такива мъже като този Монтгомъри.
— Как се казваш? — попита той и се усмихна. Тази свойска усмивка й бе неприятна и тя отвърна ледено:
— Следва да се обръщате към мен с „Ваше кралско височество“. Такъв е протоколът.
Мъжът обърна поглед и усмивката му се стопи.
— Окей, принцесо! Както ти речеш!
Той й подаде с шиша една изпечена риба.
Арайа гледаше подозрително апетитно миришещата храна. Вярно е, че една принцеса трябва да яде всичко, което й се поднесе, но как ли се яде такова набучено на пръчка нещо?!
Джей Ти поклати глава, измъкна рибката от пръчката и я постави на един палмов лист.
— Май така ще е по-добре.
Арайа продължаваше да се взира в рибата. Но съвсем се смая, когато непознатият седна срещу нея и започна да яде своята риба.
— Но вие… Не можете… Как си позволявате? — заекна тя, поразена от това безочие.
— Какво не мога? — запита той безгрижно. Изгледа я и напъха в устата си голямо парче риба.
— Не бива да седите в мое присъствие! Вие сте прост гражданин, а аз съм…
Това вече е прекалено! — извика той, скочи и застана пред нея в цял ръст. — Писна ми от тези глупости! Най-напред рискувам живота си да те спася и единствената благодарност, която получавам, е „Вие не можете да ме докосвате, аз съм от кралско потекло!“. След това ти нося да ядеш, а ти изискваш да се обръщам към тебе с „пресветлейшо височество“. Сега пък…
— Кралско — каза тя с достойнство.
— Ка-акво? — изрева той.
— Аз съм кралско височество, а не княжеско. Аз съм престолонаследница и един ден ще стана кралица. Правилно е да се обръщате към мене с „кралско височество“. Необходимо е да ме заведете незабавно в морската база. А освен това ми трябват вилица и нож, за да мога да се справя с тази риба.
Мъжът изтърси някакви думички, които не беше чувала от своя учител по английски.
„Възможно ли е — помисли си Арайа — да е разгневен?!“
Не можеше да си представи какво го вбеси толкова. В края на краищата тя го удостои с голямата чест да я отведе в базата. Би могъл да разправя после на внуците си…
Арайа реши да остави без внимание изблиците на този простосмъртен. Гражданите са безкрайно емоционални — сигурно се дължи на лошото им възпитание…
Тя се обърна към него вежливо, но твърдо:
— Трябва да напусна това място колкото е възможно по-скоро. Може би ще е най-добре това да стане веднага след като се нахраня. Ако изплакнете малко ножа, който носите, ще мога да си нарежа храната…
Мъжът извади ножа от колана си и й го хвърли така, че се заби до самата й ръка. Дори окото й не трепна, но бе наистина възмутена.
„Мили Боже! Тези американски граждани са направо непредсказуеми! Това ги прави наистина опасни…“ Но тя не бива да изпуска контрола върху ситуацията.
Арайа измъкна спокойно ножа от пясъка и отпрати мъжа с царствен жест:
— Вървете да подготвите лодката! Аз няма да се бавя.
Стори й се, че по лицето му мина нещо като усмивка.
„Е, добре — помисли тя доволно. — Изглежда има чувство за хумор. Може да е разбрал колко детински и невъзпитано се държи.“
— Добре, принцесо! Остани си тука и чакай нещо да стане.
Той й обърна гръб и си тръгна.
Арайа изчака да се изгуби от погледа й и чак тогава насочи вниманието си към рибата.
— „Принцесо!“ — измърмори тя недоволно. — Звучи като име на някакво куче!
Трябваше й малко време, докато открие как да се справи с рибата — не можеше да си представи, че ще яде с пръсти. Потърси някаква клечка, подържа я малко над огъня и след това си послужи с нея като с вилица. Беше много сполучливо, сама се изненада, колко бързо изяде цялата риба.
Стана пладне, а нямаше и помен от лодката.
„Този човек губи много време за всичко, което върши! — помисли си тя ядосана. — Трябваше му цял ден, за да улови няколко риби. Сега сигурно ще минат два дни, докато постави платното или запали мотора…“