— Но вие изобщо не ме слушате! — изсъска гневно царедворецът.
Арайа отново преглътна хапливия си отговор. По-рано този човек бе за нея олицетворение на бащинска доброта. Чувала бе, наистина, че извън двореца не го обичат много-много. Имаше оплаквания, че бил несправедлив и жесток. Но Арайа винаги беше отминавала тези доклади като преувеличени. Той беше винаги толкова скромен и любезен, Арайа допускаше, че това са само приказки на злостни завистници. Но сега вече тя виждаше не само лъскавата му фасада, но и противното му държане към подчинените. Зарече се добре да го проучи.
Той продължаваше да изрежда безкрайните си „бива“ и „не бива“.
— За тази принцеса никакви удоволствия ли не се предвиждат? — запита Арайа с най-невинния си „американски“ тон. Тя се зарадва, като го видя как целия се наежи. — Искам да кажа — продължи Арайа — тя няма ли си приятел? Кога се срешат да се понатиснат?
— Граф Джулиън… — хофмаршалът тежко пое дъх — граф Джулиън никога не се натиска! Беше истинска сполука, че го избраха за съпруг на Нейно кралско височество. Когато се срещнете с него, никога няма да оставате насаме. Никога! Държането ви трябва да бъде безупречно!
Арайа продължаваше да гледа през прозореца на колата. Започваше да изпитва съжаление към тази клета принцеса, за която нямаше отърваване от безкрайните задължения. Но ще видят те! Америка бе променила много неща в нея. Скоро ще завее свеж вятър в този дворец!
Лейди Верта беше начертала на Арайа план на двореца, като й обясни, че и хофмаршалът ще се опита да я разведе из колкото се може повече помещения. Бяха пуснали слух, че след завръщането си от Америка принцесата е заболяла от грип и ще остане в някаква частна клиника в Австрия, за да се възстанови. Никой не знаеше, кога ще си дойде, говореше се дори, че е умряла.
Хофмаршалът хукна напред да я разведе из двореца, но Арайа многозначително се изкашля. Осъзнал вината си, той поизчака и тръгна на три крачки след нея. Непрекъснато й нашепваше някакви обяснения, но тя не го слушаше. По стълбището на равно разстояние един от друг стояха кралските гвардейци. Трябваше да издържат по осем часа, без да мръднат! По-рано Арайа изобщо не се беше замисляла за тези хора, но сега знаеше какво значи да чакаш. Реши, че ще направи нещо за гвардейците.
Шепотът на хофмаршала ставаше все по-настойчив, колкото повече приближаваха към апартаментите на принцесата. Изпънала до болка рамене, тя прекрачи прага на стаите си. Гласът на придворния постепенно затихваше и съвсем замря, когато охраната затвори вратите зад гърба им.
Четири придворни дами и две камериерки потънаха в дълбок реверанс. Всичките бяха по-възрастни жени. Избирала ги беше майката на Арайа.
— Добре дошли, Ваше кралско височество! — извикаха те в нестроен хор.
Арайа им кимна, но не отвърна на поздрава. Колко малко знаеше за тези жени! Майка и я бе учила, че не бива да води доверителни разговори с персонала.
— Оставете ме сама! — заповяда Арайа. Жените се спогледаха въпросително. Лейди Верта излезе напред и каза:
— Ще желае ли Нейно височество да вземе баня?
Арайа я изгледа с такъв поглед, че жената набързо отстъпи отново назад.
— Не разбрахте ли какво казах?
Жените напуснаха салона и Арайа изпусна въздишка на облекчение. Дръпна воалетката от лицето си и се огледа. Собствената й стая. Беше поръчала — въпреки възраженията на майка си — да я мебелират цялата в жълто. Тапетите и завесите бяха от копринено моаре. Единадесет драгоценни маси бяха поставени на различни места из помещението. В един от ъглите беше подреден чаровен кът за разговори с три крехки стола и малка кушетка. На пода грееше огромен килим „Обюсон“ в синьо, бяло и златисто. По стените Арайа бе накарала да закачат само портрети на жени — тя старателно бе преровила целия дворец, за да издири най-ценните. Тук беше и любимото й писалище — елегантно творение от позлатен бронз и махагон. Всеки един от предметите върху бюрото — ножът за разрязване на писма, писалката, стойката за документи — представляваше истинско произведение на изкуството. И цялата тази красота години наред Арайа беше възприемала като нещо съвсем естествено и неизменно дадено.
Зад Жълтия салон беше спалнята, цялата в бледо, почти неуловимо морскозелено. Стенописите бяха от повече от век, рисувани за друга една кралица. Бяха представени сцени от някаква приказна гора с еднороги ликорни и горски духове. Леглото беше правено специално за кралица Мария-Аугуста. Разправяше се, че шестима майстори работили в продължение на две години над великолепните резби на колоните.
На едната стена на спалнята имаше редица от замаскирани врати — те водеха към гардеробите, всеки един от тях голям поне колкото спалнята й в Ки Уест.