Времето течеше мъчително бавно. Непознатият не се появи. Обхвана я неудържим гняв. Ако всички американци са такива, тази нация ще загине! Дядо й никога не би одобрил такова поведение. Онова, от което се нуждаеха американците, съвсем не беше ланконския ванадий! Те би трябвало да подменят населението си!
Следобед заваля дъжд. Отначало на ситни топли капки, но след това заваля по-силно и застудя. Арайа се сви под палмата и придърпа полата на роклята си да завие краката си.
„Не мога да го предложа за орден! — реши тя с тракащи от студ зъби. — Той пренебрегва непростимо задълженията си към мене!“
Светкавица проряза небето и изведнъж рукна пороен дъжд, който я намокри до кости.
— Не знаеш ли как да се пазиш от дъжда?
Тя вдигна очи — този ужасен тип беше отново тук. Все още не бе счел за необходимо да се облече, не са беше и обръснал.
— Къде е лодката? — попита тя високо, като се опитваше да надвика плясъка на дъжда.
— Няма лодка. Ще трябва да издържим тук още цели три дни.
— Но аз не мога да остана тук! Ще ме търсят!
— За това ще говорим после. Макар че идеята съвсем не ме въодушевява, ще трябва да те заведа в моя бивак. Така че ставай и тръгвай!
Арайа се надигна с усилие и се облегна изтощена на ствола на палмата. Все пак намери сили да се разпореди:
— Вие трябва да се движите на няколко крачки зад мене.
Той поклати глава:
— Мадам, просто не зная как успях да се сдържа досега да не те убия. Добре, тръгвай пред мен и ми показвай пътя.
Арайа изведнъж осъзна, че не знае пътя.
— По-добре ще е да вървите вие напред — разреши му тя с грациозно махване с ръка.
— Ах, колко мило от твоя страна!
Арайа дори не долови ироничната нотка в гласа му. Тя го остави да върви на няколко метра пред нея. Съвсем не й изглеждаше достоен за доверие. Държането му беше направо противно…
Изведнъж го изгуби от очи. Дъждът се лееше и й пречеше да вижда. Тя спря и изчака. След няколко минути, които й се видяха безкрайни, мъжът се върна.
— Ще вървиш близо до мен! — нареди той и я хвана за ръката.
Арайа се ужаси. Ето че пак я докосва, макар че му беше забранила да го прави! Опита се да се освободи, по той стисна китката й толкова силно, че я заболя.
— Ти може да си побъркана, но не и аз! — отсече той свирепо и я затегли след себе си.
„Наистина ужасен човек!“ — помисли си Арайа. Дърпаше я грубо, излайваше някакви заповеди и очакваше от нея, че ще пълзи из храсталаците! Тя се опита да му обясни, че негов дълг е да й проправя пътя, но той изобщо не я слушаше.
Когато най-сетне стигнаха до полянката, й трябваше време, за да се съвземе. Такова нещо не й се беше случвало. Тя стоеше на дъжда, разтриваше наранената си китка и се оглеждаше уплашено наоколо.
Значи тук живее този дивак? Дори къща няма. Само няколко сандъка и някакъв черен навес, нещо като палатка. Боже мой! В Ланкония и последният бедняк живее по-добре!
— Влез там! — подвикна той и посочи палатката. Беше абсолютно непристойно за нея, но поне беше сухо. Тя пропълзя под платнището. Докато още бършеше мокрото си лице, видя с ужас, че този дивак идва след нея. Това вече беше невероятно и абсолютно недопустимо! Дори и един американец-анархист не би могъл да си позволи такова незачитане на етикета!
— Вън! — извика тя пискливо. — На вас не е позволено…
Той прекрачи към нея така, че носовете им едва не се докосваха.
— Слушай сега, мадам! — заговори той с опасно тих глас. — Писна ми и от тебе, и от твоите измишльотини! Замръзнал съм, мокър съм до кости, гладен съм! Заради тебе ми раниха рамото, целият съм изпонарязан, преди дори да са ми зараснали изгарянията. Отгоре на всичко съсипа и отпускчицата ми, първата откак е започнала войната. Сега избирай: или ще пренощуваме заедно в тази палатка, или можеш да си изнесеш кралския задник навън да ти го мокри дъждът. И ако пак почнеш да ме поучаваш какво мога и какво не мога да правя, кълна се, че ще те изхвърля навън с огромно удоволствие!
Арайа премигна смутено. Америка явно съвсем не беше такава, каквато си я беше представяла. Дали не е попаднала на някакъв опасен престъпник? Дали няма да почне да стреля по нея?
Тя изправи надменно глава:
— Не бих ли могла да получа малко сухи дрехи?
И в гласа, и в усмивката й нямаше нищо друго освен безкрайно благоволение.
Страшното животно срещу нея само изсумтя презрително и се пресегна към малкото метално куфарче.
— Имам само униформата си. Друго няма.
Той хвърли дрехите на скута й, излегна се на земята, обърна й гръб, придърпа едно одеяло и затвори очи.
Арайа бе потресена. Само такива мъже ли има в Америка — дето отвличат, стрелят и мятат ножове? Почувства сълзи да парят очите й. Но енергично си забрани да се размеква. Няма да плаче сега! Изобщо няма да плаче, каквото и да става!