— Не съм тук по мое желание. Моят президент и твоят крал помолиха за моята помощ. Изглежда че те все още са твърдо убедени, че животът ти е в опасност. Задачата ми е да те охранявам и същевременно да… хм, да направя нещо за твоите поданици.
— Но моят дядо не знае нищо от цялата тази история!
— Изглежда че знае достатъчно, за да успее да свърже някои неща — отвърна бързо Джей Ти.
— Не можеш да останеш тук. Невъзможно е! Още утре ще уредя връщането ти в Америка. Лека нощ, лейтенанте!
Джей Ти я догони точно когато излизаше от стаята и я придърпа обратно. Кърпата около кръста му се смъкна и той я прихвана с една ръка, докато държеше другата си ръка опряна на стената зад главата й.
— Добре ти обясних! Идеята не е моя, по дяволите, а заповед на президента Рузвелт. Задължен съм да охранявам живота ти. Изглежда хората мислят, че ще съм от по-голяма полза за моята страна, ако влача след теб тук в Ланкония някакви смъкнати пешкири! И значи оставам.
Тя се измъкна изпод ръката му и избяга на отсрещната стена.
— Колко трябва да останеш?
— До тогава, докато съм сигурен, че си в безопасност. Или докато дядо ти ми разреши да си замина.
— Ще трябва да спазваш известни правила. Не можеш да се държиш по твоя нахакан начин и ще трябва да се обръщаш към мен, както подобава… — Тя се обърна и видя как той присви очи. — Дните в Америка отминаха безвъзвратно! Тук аз съм принцесата, а не жена ти.
Джей Ти я пронизваше с поглед.
— Тогава аз се ожених за тебе, за да помогна на родината си. Сега пак помагам на нея, оставайки тук. Това е всичко. Що се отнася до мене, бракът ни е приключен.
— Значи ли, че е приключено и с ревността ти? — вдигна тя вежди. — Граф Джулиън и аз подготвяме нашата сватба. Той произхожда от много стар, благороднически род и няма да допусна да го метнеш някой ден в басейна за плуване!
— Няма защо да се тревожиш. — Очите му мятаха гневни мълнии. — Може да съм ревнив към обожателите на съпругата си, но Нейно кралско височество не буди у мен такива чувства!
Джей Ти я изгледа презрително. Цялото му изражение издаваше какво мисли за нейната благоприлична, закопчана до врата нощница и тежкия халат от брокат.
Тя извърна лице. Видът му й напомняше неудържимо нощите, които бяха прекарали заедно.
— И каква ще бъде твоята версия в двореца?
— Че правителството ми ме е изпратило във връзка със закупуването на ванадия. А трябва и да огледам подходящи места за създаването на военна база. Кралят те моли да ми покажеш Ескалон и околностите, тъй като Америка възнамерява да купи Ланкония.
— Какво?! — Арайа връхлетя върху него като фурия. — Америка иска… какво?
— Така е думата. Но веднага искам да те успокоя. След онова, което видях тук, никой няма да я купи! Едва излязохме от стопанската криза, нямаме намерение да изпадаме в следваща криза! Въпросът е, че ще имаме достатъчно основания с тебе да прекарваме дълго време заедно. Ще ми покажеш счетоводните книги на кралския бюджет и ще ми дадеш пълна информация за страната. А отгоре на всичко, ще трябва да бъдеш много мила с мене.
— Не мисля… че ще мога да го направя. Дядо няма представа за онова, което стана между нас. Иначе никога не би искал такова нещо от мене.
— Но има достатъчно представа, за да е наясно, че животът ти е в опасност. Мислиш ли, че е безопасно за тебе да седиш с мен в една стая? Все някой те е видял като идваш…
Арайа примигна смутено. Знаеше, че никой не я видя, а присъствието на Джарл и на това огромно легло бяха такова изкушение… Толкова малко й трябваше, за да забрави и Джулиън, и проклетата сватба…
— Трябва да вървя! — Тя хукна към вратата.
— Чакай! Мини по другия път! — хвана я той. Отиде до чантата си и измъкна някакви пожълтели хартии. — Дядо ти ми даде плановете за тайните подземни ходове в двореца…
— Какво ти даде?
— Обясни ми, че всеки владетел получава тези планове при отварянето на завещанието на предшественика му. Но сега реши, че се налагат екстремни мерки. Ето, гледай. Сега се намираме тук, нали така… — Той посочи с пръст една отбелязана на картата точка. — Знаех си, че има определени основания да разпореди да ми дадат именно тази великолепна стая. Изглежда той я смята за нещо съвсем специално. И това е наистина така… — Докато говореше, ръцете му опипваха трескаво дъбовата ламперия. — Ето го! — Джей Ти натисна някакво копче, но нищо не помръдна. — Тази врата иска смазване…
Той взе от бюрото един нож за разрязване на писма и бавно подпря вратата. В стаята нахлу миризма на застояло и мухъл. Дори доловиха шум от полета на подплашени прилепи.
— Ако мислиш, че ще сляза там долу, страшно се лъжеш!