— Дръпнете юздите! — извика Джулиън. — Проклети американци! — изръмжа той. — Защо ли англичаните са воювали за тази страна! Как се казва всъщност този човек?
— Лейтенант Монтгомъри — извика Арайа през рамо и литна в галоп през портала. Джулиън я последва, докато Джей Ти все още не можеше да се оправи с коня си.
Арайа знаеше, че единственият й шанс да се откъсне от Джей Ти е да го примами на стръмната, виеща се пътека. Конят й беше добре отпочинал и се нуждаеше от движение. Тя го остави да тича свободно. Изкачваха се все по-нагоре и по-нагоре по планината, въздухът ставаше все по-кристален и все по-леден. Край пътеката се издигаха разкошни пинии, огромни скали виснеха застрашително над главите им. На места конят й се препъваше, но тя го пришпорваше да върви напред.
Тя задържа коня на едно разклонение и се озърна назад. Джулиън вървеше след нея. Тя се усмихна — от Джей Ти нямаше и следа. Посочи надясно, за да покаже на Джулиън накъде да отбие. Няколко мили по-нататък имаше чудесна поляна, край която бълбукаше горски поток. Там ще могат да си починат.
Тя сведе глава над гривата на коня, за да пази лицето си от надвисналите клони. Съвсем се умори, докато стигне до потока. Слезе от коня и пое дълбоко кристалния планински въздух. Колко много й бе липсвало всичко това!
След петнадесетина минути Джулиън се показа на поляната — целият плувнал в пот. Беше явно ядосан:
— Арайа, длъжен съм да ти направя сериозна забележка! Една дама не би трябвало да язди по тази пътека. Теренът е много труден!
— Какво предпочиташ? Да седиш горе на коня и да ме ругаеш, или да слезеш и да ме целунеш?
В първия момент той изглеждаше твърде шокиран, но бързо слезе от коня и я взе в прегръдките си.
— Много си се променила — прошепна той, преди да я целуне. — Хайде да определим датата на сватбата, любима! Не зная докога ще мога да сдържам желанието си да те притежавам изцяло!
Арайа отметна глава назад и той обсипа шията й с леки целувки. Какво удоволствие само!
— Ето го, пристига бесният ездач! — Джей Ти прелетя като ракета през поляната, вдигайки не по-малко шум от истинска ракета. Арайа беше завързала поводите на коня си, но Джулиън не беше успял. Конят му се изплаши така, че хукна обратно надолу по пътеката.
— Идете да върнете коня! — заповяда Джулиън с изкривено от гняв лице.
Джей Ти го погледна отчаяно:
— Съжалявам, графе, но не бива да оставям принцесата сама! Страхувам се, че ще трябва вие да си го хванете. Ще ви заема моя кон. Господи! Какво яздене беше! Сигурно двадесет пъти помислих, че няма да се задържа на седлото! Останах без кости!
Арайа го изгледа. Беше явно, че лъже. Никак не изглеждаше изтощен. Напротив, изглеждаше така, като че кипи от желание за нови пакости.
— Наред ли сте, принцесо? — попита той.
— За вас продължавам да бъда „Ваше кралско височество“ — сряза го Арайа и се обърна към Джулиън: — Ще дойда с теб да хванем коня. А вие — и тя отново изви високомерно очи към Джей Ти — оставате тук!
Джей Ти наведе очи.
Много бих искал да ви послушам, Ваше кралско Могъщество, но…
— Ваше Кралско Ви-со-че-ство! — кресна Джулиън презрително.
Целият почервенял от гняв, той се обърна към Арайа:
— Арайа! Категорично възразявам да остана и за минута с този тъп простак! Щом се върнем в двореца, ще изпратя на американското правителство телеграфически своя протест! Ела, Арайа! А вие оставате тук!
Джулиън се опита да повлече Арайа със себе си.
— Много съжалявам, любими! — заговори тихичко Арайа. — Продадем ли ванадия и банката ни се позамогне, веднага ще го изпратя да си върви.
— Съмнявам се, че имам сили да го понасям повече. Това е един невъзпитан, нагъл дръвник! Това е глупак, по-голям и от своите глупави сънародници!
— О, не всички са глупави! — възрази поучително Арайа. — А и в Америка срещнах хора с висока интелигентност!
— Срещна хора? Те ли бяха онези прословути „трудности“, за които този идиот така двусмислено намекна? — Графът я изгледа подозрително.
— Ох, не! Аз… исках да кажа…
— Олеле, гледайте само! — стресна ги гласът на Джей Ти. — Графе, намерих ви коня! — Той подтичваше наред с жребеца, като оръженосец край своя рицар. — Опасно животно! — В тона на Джей Ти имаше страх. — Късметлия съм, че не яздя такъв дявол… — Той подаде юздите на дребничкия граф. — Нося си шише уиски. Ще гаврътнем ли по едно?
— Ще гаврътнем?! Уиски! — възкликна Джулиън подигравателно. — Арайа, ние специално трябва да се връщаме. Искам да изпратя веднага телеграмата. Или не, по-добре ще е да се свържа по радиото с този американски президент, как му беше името… Рузвелт? Ще му изпратя радиограма и ще протестирам, че ни е въвлякъл в тази ситуация.