Джей Ти преценяваше с присвити очи.
— Гръдна обиколка метър и тридесет! Това не се получава от само себе си. Това става с тренировка! Има ли някакво заведение, където да тренират тези момчета?
— Да. Казва се „Школата на Роуън“.
— Пак този Роуън! — изпъшка Джей Ти. — Мисля, че за днес ми стигат тези сухи цифри. Да излезем малко из града. Искам да поразгледам лозята, докато ти ми разказваш за гвардейците. Освен да отварят и да затварят вратите тези момчета могат ли да правят и нещо друго?
Камериерките на Арайа се ужасиха, като разбраха, че настоява да излезе облечена само с пола и блуза. Сама си избра и ниски обувки с грайфер.
— Но, Ваше височество! Какво ще си помислят хората за вас! Та те очакват все пак да видят една принцеса!
— Ще видят едно човешко същество — заяви Арайа енергично.
Лейди Верта изглеждаше така, като че всеки момент може да припадне.
— Не, не! Не искам и ръкавици! Не е нужно да ме сресвате…
Арайа излетя от стаята, преди придворните дами да я задушат от съжаления.
Джей Ти вече я чакаше пред вратата. Разговаряше с един от гвардейците.
— Изглеждаш фантастично! — погледна я той очарован.
Арайа почувства, като че ли й поникнаха крила.
Той я хвана съвсем естествено под ръка и се спуснаха надолу по стълбите. Тя не направи опит да се освободи, дори се притисна към него. Не се отдръпна дори когато срещнаха лейди Брадли и тя вдигна изненадано вежди. Пред гаража Джей Ти влезе в кратък спор с шофьора, защото настоя, сам да кара колата. За Арайа нямаше никакво съмнение кой ще излезе победител в този спор.
Джей Ти изкара от гаража един суперелегантен изискан „Родстер“.
— Но това е колата на леля Брадли! — ужаси се Арайа. Ала се почувства страшно смела, когато се качи в колата. Вятърът развяваше косите й. Чувстваше се свободна и щастлива. Очакваше я ден без никакви задължения. Беше успяла да се отърве от пристегнатия корсет и да го остави в къщи.
Джей Ти я гледаше с жадни очи. И накрая не издържа. С добре премерен жест той обхвана главата й, притегли я и я целуна, както си караше.
— Колко е хубаво да те видя отново такава, детенце!
Тя се отдръпна отново на мястото си, щастливо усмихната.
— Къде отиваме всъщност?
— Първо на тренировъчния плац на тази ваша Школа! Ходила ли си някога там?
Тя избухна в смях, като си спомни:
— Когато бях на петнадесет, веднъж се измъкнах да наблюдавам мъжете. Изглеждаха великолепно!
— Направо ще те разжалват като принцеса, ако разберат какво дяволче си!
Школата на гвардейците се намираше на около миля от двореца. Откакто се помнеха, тук беше мястото за турнири и други празници. От едната страна на плаца се издигаше висока, открита отпред постройка.
Когато наближиха дотолкова, че да могат да наблюдават, Джей Ти спря колата. Видяха може би сто и петдесет мъже, всичките с еднакъв ръст, само с по една бяла кърпа около бедрата. Лъсналите им от пот мускулести, бронзови тела блестяха на слънцето. Тренираха най-различни спортове: борба, стрелба с лък, фехтовка, бой с мечове, бокс. Някакъв посивял мъж се въртеше около борещите се и ги окуражаваше. Джей Ти се почувства като че в някаква друга епоха.
— Сигурно са се обучавали така още в тринадесети век, по времето на Роуън?! — прошепна той, смаян. Обхвана го непреодолимо желание да потренира с тези мъже. Да! Точно такава трябва да бъде борбата: един срещу друг, лице в лице! Да хвърляш бомби срещу беззащитното цивилно население… Каква честна борба е това?!
— Ох, забелязаха ни! — каза Арайа.
Разнесе се рязко изсвирване, войниците изчезнаха. Само след няколко секунди се появиха, облечени в дълги роби и се строиха за миг. Беше много впечатляващо.
Джей Ти подкара колата.
— Смятам, че няма да им е приятно, че съм тук — каза Арайа притеснено.
— Не забравяй, че си тяхната принцеса.
— Но те не искат да бъдат смущавани, когато имат упражнения. Дядо винаги казва…
— Ти само не се отдалечавай от мене, съкровище! Аз ще те пазя!
— Браво! В края на краищата нали това е моята гвардия, моите момчета, мои… — Тя млъкна и се усмихна любезно, когато сивокосият, сега вече облечем в черна роба, отвори вратичката на колата.
— Добре дошли, Ваше височество!
Джей Ти и гвардейският капитан се измериха един друг с погледи и Джей Ти каза, без да се представи:
— Нуждая се от вашата помощ!
— Ще я имате — отвърна капитанът веднага. Донесоха някакви тежки дървени столове, сякаш от Средновековието. Джей Ти и капитанът седнаха на няколко метра от Арайа. Противно на опасенията на Арайа, че гвардейците няма да се зарадват много на нейното посещение, те я приветстваха почти дружелюбно, както отбеляза Джей Ти. Един от войниците посвири на лютня, друг й предложи сладкиши, докато други двама сервираха нещо за пиене. Арайа цяла засияваше от всяка тяхна дума. Чувстваше се като принцеса от стари времена, заобиколена от своите красиви, изпитани в боевете васали.