Но по онази част, с мацките, да живееш без жена, ето с това никога няма да свикнеш. Поне аз не мога. Независимо какъв катинар си слагам на ума, някоя малка лисичка успява да се промъкне, мърдайки наоколо, поклащайки дупе. Не е за чудене, че половината от момчетата тук превъртат.
Жена ми Паула беше злощастно създание. Мозъкът й беше дотолкова промит от монахините, че не можеше и да се изпикае, без да се изповяда после. Ако си на-пъхвах езика в устата й, тя четиридесет пъти казваше „Света Богородице!“, преди да си го извадя. Тя се беше унищожила още преди да легне с мъж. Беше си втълпила мисълта, че спането с мъжа е само за да се забременее. И ако намираш някакво удоволствие в това да го правиш, ще си навлечеш големи неприятности от попа. За себе си Паула беше сигурна, че не й харесва. И след като вече имахме деца, тя така успя да уреди нещата, че и за мен да няма удоволствие. Паула се оплакваше на майка ми, на свещеника, имаше главоболие и болки в гърба и настиваше всяка седмица. Вместо да има своя период през двадесет и осем дни, нейният траеше толкова. Накрая, като я погледнах един ден — дебела и хленчеща, с коса, навита на пластмасови ролки, с пеньоар, който се влачи по земята, си рекох: Кому е нужна тя, за бога? И оттам нататък я изоставих. Забърсвах някоя от учителките, която ми беше подръка в училището, дето преподавах, или развратничех с блудница от селото до пълно изтощаване.
Оскар седна на леглото си и запали цигара.
— Знаеш ли, мразя да си го признавам, но грешката беше предимно моя, а не на Паула, че нещата не потръгнаха. Не трябваше никога да се женя за нея.
Когато попаднах на островите, бях наистина невинно хлапе. Е, бях имал няколко завоевания в уличките, в които бях отраснал в Ню Йорк, но не бях преживял нещо, което да ме подготви за тези малки ориенталски глупачета. Две от тях работеха в база РХ. Хванах пневмония и прекарах в болницата около месец. Но щом стъпих на краката си и започнах да се движа, тези двете ме поеха. Те имаха апартамент, недалеч от базата, и ме преместиха там, където прекарах три седмици, които ми се сториха като година. Тези две малки ядачки на банани така ме оправиха, че не можах да се съвзема с месеци. В действителност още не съм дошъл на себе си.
Това е, което мога да ти кажа за жена ми. Дори и да не беше толкова зависима от католическата църква, това пак нямаше да реши моя проблем. Всъщност никога не съм давал и пет пари за нея. И не можах да забравя тези късокраки, дребни, полудиви китайки или японки, или каквито и да бяха там. Бих изтъргувал които и да са пет бели жени само за едно от онези малки котенца.
— Слушай, ей, копеле, ако на теб ти е все едно…
— Знам, знам, стига вече свалячески истории. Окей?
— Окей.
16
Бях подложен на ново, дълго чакане. Трябваше да издържа. Ако Тейг си играеше с мен на котка и мишка, аз не можех да позволя да бъда погълнат толкова лесно. И така, аз се отпуснах, попригладих бръчките на лицето си и не се опитвах предварително да подготвя нещата, които да кажа на Пайн.
Този път чаках само три дни. Сега в залата дойде Тейг. Започна да ми говори веднага щом седнах. Изглеждаше по-стар и лицето му беше сиво. Сега нямаше излишни приказки, нито усмивки. Той се разположи в стола си като човек, готов всеки момент да ми дръпне юздите.
— Е, сега сме готови да продължим нататък. След седмица ще бъдете вън от затвора. Три дни по-късно ще напуснете страната. Ще имате паспорт на друго име, собствен дом на същото име и двеста хиляди долара в банката. Жена ви ще ви чака там, а за всички други практически цели Рой Тъкър ще бъде мъртъв. В разстояние на един месец ще сте завършили работата, която ни интересува, няма да имате повече задължения и ще бъдете свободен да живеете, както ви харесва. Но ще очакваме пълна секретност от вас. И ще трябва да прекарате извън Съединените щати поне пет години. След това ще можете да ходите, където искате.
В главата ми изникваха и се рояха едновременно петдесет въпроса.
— Какво искате да кажете — че ще бъда вън от затвора? Това не е толкова просто.
— То е наш проблем. Ще ви кажем подробностите следващия път, като се видим.
— След седмица, от днес броено, казвате.
— Точно така. Във вторник.
— Но за жена ми… Аз не знам къде е тя.
— Е добре. Ние знаем. — Тейг извади от джоба си плик, разгърна лист хартия и ми го подаде през масата. Беше написана на ръка бележка без подпис.
Скъпа Телма,
Тези двама мъже, Марвин Тейг и Рос Пайн, са мои приятели. Те могат да ни помогнат. Моля те, направи това, което искат от теб. Ще се видим скоро.