19
Отворих паспорта и видях снимката си под името Хари Уолдроун. Според датата паспортът е бил издаден преди три години. Той беше оръфан и изцапан и страниците бяха до половината запълнени с печати за влизане и излизане, главно от централноамериканските страни.
— Вие си имате професия, Уолдроун — каза Пайн. — Внасяте болнични инструменти и вашата територия е Централна Америка и Мексико.
— Никой няма да ви разпитва за това, така че не се притеснявайте — допълни Тейг — Просто да го имате за информация в главата си. — Той побутна някакъв сгънат документ през масата към мен. — Ето нотариалния акт, който обещах да ви покажа. Той е на испански, но ще видите името си Хари Уолдроун като собственик. Гарантирам ви, че е в пълна изправност.
— Защо всички адреси са задраскани? Откъде ще мога да разбера кой къде се намира?
— Почакайте мъничко — рече Пайн, — още мъничко.
— Ето ви и банковата книжка. Отгоре пише „Държавен кредит“, но думите отдолу са залепени. Вътре между депозитите е отбелязано 1 700 000. Наименованието на валутата също е залепено отгоре Курсът на обмяната е осем и половина към едно. Това означава двеста хиляди долара, сумата, която вече ви споменах.
— Откъде да знам дали казвате истината?
— Имате доживотна присъда, а ние ви измъкваме оттука. Утре. Това трябва да ви говори нещо.
— Когато съм вече ВЪН, тогава ще ми говори нещо.
Пайн се поизправи на стола си и подпря ръцете си на масата.
— В северозападния ъгъл на гимнастическия двор има стоманена врата в стената, с пазач пред нея. В осем и трийсет сутринта, точно преди да се строите и да се отправите към работилниците, се прехвърлете през вратата. Минете край пазача и кажете „Тъкър“. Продължете да вървите петдесет крачки, после се обърнете и се върнете до портата. Когато стигнете до нея, тя ще бъде отключена. Бутнете я, минете и я затворете след себе си. Точно пред вас ще има зелено-жълт хлебарски камион, който доставя храна до затворническата кухня. Качете се направо в камиона, отидете отзад и легнете долу. Шофьорът ще мине през страничната ограда на затвора и ще продължи по шосето. Ще се насочи на запад, към дюните. Някои от нашите хора ще чакат там в друга кола, за да ви закарат в Чикаго. Това е всичко.
— Звучи просто.
— Така е — рече Пайн.
— Ами ако някой от кухнята ме види да влизам в камиона?
— Няма.
— И все пак, ако?
— Никой не може да ви спре освен пазачите. А те няма да го направят.
— Няма ли да проверят камиона при портата?
— Точно утре не. Това е толкова важно за нас, колкото и за вас.
— Може би. Но ако някой започне да стреля — аз съм този, по когото ще се цели.
— Няма да има изстрели, не се безпокойте — каза Пайн. — Ние ви гарантираме.
— Не е достатъчно. Искам и гаранцията на Дичър.
— Това няма нищо общо с Дичър.
— Но той е в течение, нали?
— Да, но…
— Добре. Искам и той да потвърди.
Когато няколко минути по-късно Дичър влезе в стаята, лицето му имаше цвят на слива. Като ме видя, пребледня.
— Дявол да го вземе, беше ми казано…
Тейг го прекъсна:
— Знаем какво ви е било казано. Но се натъкнахме на неочаквана пречка.
— Аз съм пречката — намесих се. — Искам да се уверя, че знаете какво става.
— Не знам нищо. — Той се обърна към Пайн: — Вие ме уверихте, че това ще бъде направено без мен…
— Е, сега ви казвам нещо друго.
— Разбирам, че утре излизам оттук — обърнах се към Дичър. — И искам да ми кажете как ще стане това.
Дичър премести поглед от Пайн към Тейг и като не намери подкрепа там — отново към Пайн.
— Обяснете му — рече Пайн.
Дичър си пое дълбоко въздух и го издекламира тъй, сякаш го беше научил наизуст и се радваше да се отърве от него.
— През северозападната порта на двора, в осем и тридесет сутринта, пазачът ще те пусне.
— Как му е името?
— Грибър… ще се качиш в хлебарския камион…
— Кой ще го кара? — попитах.
— Един наш човек — отвърна Пайн.
— Продължавайте — кимнах на Дичър.
— …и камионът ще мине през посочената порта. Това е всичко, което знам.
— Няма ли да има проверка при портала?
— Не.
— Ами тревога ще се вдига ли?
— Най-малко един час по-късно — рече Тейг, — когато открият, че липсвате в дърводелската работилница. Дотогава вие ще бъдете с нашите хора на път за Чикаго.
— Това удовлетворява ли ви? — попита Пайн.
— Да речем — отвърнах, — но има още едно нещо. Ще взема и Спивента с мен.
Настъпи мека, бяла тишина. Тогава Дичър каза:
— Боже господи.
— И дума да не става — поклати глава Пайн.
Тейг се опита да заглади нещата:
— Можеше да стане, ако го бяхме планирали по-рано. Но нали разбирате… — Той млъкна.