Когато чекът дойде, се подписах „Хари Уолдроун“ на него, без дори да погледна сумата. Това беше най-хубавата част от цялата вечеря. Когато станах да излизам, извадих десет долара от портфейла си и ги подадох на келнера. Това беше втората най-приятна част.
Минах през преддверието, слязох по стълбите и тръгнах навън по тротоара. Портиерът извикваше таксита, но аз му казах, че искам да вървя пеша. Завих надясно и се насочих към авеню „Мичиган“, пушейки от цигарите, които си купих този следобед. Беше мека, прохладна вечер. От време на време зървах отражението си в стъклата на витрините и прозорците, покрай които минавах, и си мислех, че не е толкова лошо. Изглеждах дори добре. В края на краищата положението не беше толкова лошо.
27
Три часа по-късно аз все още се разхождах. Обиколих седем бара — на Ръш стрийт, на Стейт стрийт, на Дивижън стрийт, на Норт Кларк, — като само надниквах в тях и се измъквах през тъмния вход, когато ми се приискаше. Седях на стола до бара като всеки друг независим, свободен духом гражданин, слагах десет долара на тезгяха и се оглеждах наоколо да видя как останалите места се запълват постепенно и накрая давах поръчката си на бармана.
Прохладно и спокойно. Време колкото искаш. Няма къде да се ходи. Не бързаш за никъде. Едвам се помръдваш и си пийваш, слушаш музика, гледаш хората, изгълтваш набързо два коктейла, проучваш си отражението в огледалото зад бара, после си довършваш питието, смъкваш се от стола, излизаш от вратата и продължаваш.
Прекрасно развлечение, ужасна сигурност в него. В ума ти — нищо друго освен огромното задоволство от ритъма на действието.
Към един часа вече бях направил пълен кръг в осветена в розово изкуствена пещера в някакво подземие, три пресечки западно от „Дорсит“.
На път за вкъщи после, загрят и стимулиран от преживяното вечерта, бях напълно в състояние да призная, че прекрасното си е прекрасно.
В пещерата едно голо момиче танцуваше под звуците на музика на дансинга зад бара. Правеше някакви прости стъпки с крака — напред и назад. Ръцете й описваха малки кръгове отстрани край тялото, главата й следеше движенията им. На лицето й нямаше никакво изражение, просто очи, нос и уста като завършек на движещото се тяло. Тя не общуваше с никого, нямаше чувственост, танцуваше за себе си на някакво уединено място, не се нуждаеше от погледи, от никого. В действителност и никой не поглеждаше към нея освен случайно, по начина, по който човек гледа папагала, внезапно залюлял се на пръчката си.
Когато си намерих стол пред бара и седнах, барманът — блед, светлокос и доста пълен млад мъж — говореше на един човек, три места по-нататък:
— Губя търпение с този кучи син. Ако ме питат мен, той е герой от войната. Край. С всякакви медали, почетни грамоти и боклуци. Можеш да си запушиш ушите, като започне да обяснява какво знае за управлението на страната. Той е тъп, упорит и задръстен. Но е честен. Това трябва да му се признае. Той е почтен човек.
Едно момиче се плъзна на стола до моя и каза:
— Обзалагам се на пет долара, че ако ти предложа да ти купя едно питие, ще кажеш — не.
— Печелиш — отвърнах и й подадох пет долара. Тя ги завъртя пред бара и рече:
— Аз ще пия джин със сок, Лефти, а моят приятел тук иска…
— Аз предпочитам бира — отвърнах. — Изпил съм достатъчно уиски, за да ми държи още доста време.
— Джин, сок и бутилка бира.
Барманът продължи да говори, докато донасяше напитките, като се беше съсредоточил върху човека пред него.
— Ето това е ненормалното. Те се нуждаеха от него, защото е честен. Сега го пъдят, защото е прекалено честен. Той няма да им позволи да крадат повече. Заплашва, че ще изпрати няколко сенатори в затвора. Сега, изведнъж — той е отговорен. Той е заплаха. Независимо дали ще си отиде ТОЙ или ТЕ. Вече говорят за неговото здраве. Следващото нещо, което ще научиш, ще бъде, че вече е в болницата. И после, че е мъртъв. Запомни думите ми… той е свършен.
Барманът постави чашите пред нас и отиде в отдалечения край на бара.
— Чувал ли си за някой като него? — попита момичето до мен. — Като ей този Лефти. Твърде умен за негов късмет. Посещавал е два колежа, университет в южно Чикаго и година-две в Ан Арбър. Конструирал е телескоп, когато е бил десетгодишен. Шлифовал лещите и всичко останало. Пишеше за него във вестника преди няколко месеца. Някакъв пияница идваше тук да пише, наистина лепкаво същество. Златни ръце. Очеркът беше озаглавен „Мозък обслужва бар“. И се разправяше за Лефти, колко е умен. Той го намрази, като го прочете, каза на момчето, което го написа, да не стъпва там повече. Но това, което аз мога да кажа, е, че в него имаше много истина. Лефти е човек, който знае всичко и не му е тук мястото. „Прекалено образован“ пишеше във вестника. Виждаш ли някакъв смисъл в това? Така или иначе, той разнася напитките. Откакто го познавам — четири години вече, — все работи в най-късната смяна и се главоболи да спори за политика с хора, които са затъпели от пиене или са полузаспали. Да се чудиш просто.