На Делъуеър тя каза:
— Живея точно тук направо, по средата на следващата пресечка.
Прекосихме авеню „Мичиган“ и се упътихме на изток.
— Не знам какво да мисля. Да се оженим ли отново, да живеем заедно или какво. Но се надявам нещата да не продължават по този начин. Положението е такова, каквото го видя снощи. Сядам на бара с останалите посетители и ако той говори с мен изобщо, то го прави както с всички останали. И все пак знам, че му е приятно да ходя. Ако отсъствам една или две вечери, Лефти се държи по-различно. Знам, че все още ме харесва, макар че никога не говори нищо за това.
— Може би той се опитва да те върне обратно.
— И аз така мислех отначало. И можех да го разбера. Но вече две години?
След малко тя добави:
— Това е странното. Знам го. Но най-странното от всичко е, че и така ми харесва. Искам да кажа, не че толкова ми харесва, колкото се нуждая от него. Имам нужда да го виждам дори и при тези обстоятелства. Знам, че той се самоунищожава, че съсипва живота и образованието си, но по-добре е да си остане тук в бара, защото ще мога да го виждам всеки ден. Колкото и себелюбиво да звучи, но аз не искам Лефти да замине някъде и да се захване с нещо друго, ако ще бъде далеч от мен.
— Но какво му е хубавото на вашето положение?
— Нищо хубаво няма. Но все пак е нещо. А то е по-добре от нищо.
Стигнахме до широко масивно здание с портиер, застанал зад стъклените врати.
— Ето тук — каза тя и преди да мога да отговоря, допълни: — Можеш да се качиш, ако искаш. Ще пийнем кафе или нещо друго.
— Благодаря, но мисля, че ще е по-добре да се прибера в хотела.
Тя се усмихна по смешен, уязвим начин.
— Искам да кажа, че можем… знаеш… харесвам те… можеш да останеш при мен, ако искаш. — Тя гледаше в лицето ми, опитвайки се да види отговора. — Може би ти звучи смешно след всичко, което току-що ти казах за Лефти. Но ние не сме… Тоест Лефти знае… — Тя кръстоса ръце пред гърдите си и леко потрепери. — А какво ще си помислиш, ако ти кажа, че съм си измислила цялата тази история за него, че никога не сме се познавали с него освен като барман и клиент. По-добре ли ще звучи, ако кажа, че съм тридесет и две годишно момиче, което работи в офис, живее само и… може би ставам странна по някой път? Искам да знам… искам да почувствам… о, по дяволите с всичко това. Виж, съжалявам, но ми стана студено. Отивам си.
Тя тръгна към входа и аз направих стъпка след нея. На вратата спря и се обърна:
— Нека само да кажем, че ти си един щастливо оженен мъж, който не мами жена си. Така се чувствам малко по-добре.
Тя си отиде, а портиерът й държа вратата, докато влизаше. Върнах се на авенюто и се прибрах в „Дорсит“.
В стаята по средата на леглото ми имаше едно ранно издание на „Чикаго трибюн“. На първата страница с червен флумастер беше отбелязано — „страница 31“. Обърнах на трийсет и първа страница и открих триинчово съобщение, заградено в червено.
Авъри Тънстол, 37, шофьор на хлебарски камион от Хобарт, Индиана, който бе взет като заложник от един беглец, рано днес бе открит в полусъзнание да броди в полето край Диър Ривър. Той съобщи на полицията, че Рой Тъкър, затворникът, който го отвлече, се насочил към канадската граница, след като изхвърлил Тънстол от колата. Колата, син понтиак, по-късно била намерена изоставена край Международните водопади. Властите смятат, че Тъкър може би е преминал в Онтарио с обществен автобус.
28
Тази нощ не спах добре. Лежах дълго време с дрехите си на леглото, вперил поглед в тавана, и слушах как звуците от хотела постепенно замират. До някое време чувах бръмченето на асансьора или изтъняващия звук от клаксон на кола на паркинга край езерото. Но до три часа всичко утихна.
Станах, взех душ и си облякох пижамата и халата. После включих телевизора и в продължение на двадесет минути гледах филм на Рандолф Скот. След това пуснах завесите, полека се върнах до леглото и си легнах, наместих се на възглавницата, чувствайки хладната гладкост на чаршафите и твърдия дюшек под мен.