Той ми затвори и аз продължавах да стоя там като чучело със слушалка в ръка. Закачих я обратно на вилката и тръгнах по улицата към хотела си, опитвайки се да запазя вътрешно спокойствие и да сподавя гнева си. И го направих доста успешно. Но след като влязох в хотела, отидох до една телефонна кабина и пак набрах номера на Снейбъл.
Този път се свързах със секретарката му веднага. Щом й чух гласа, казах:
— Предайте на Снейбъл, че ако не ми се обади по телефона, ще дойда да го видя в офиса му. И ако не е там, ще отида в дома му на „Вилмит“ и ще го изчакам.
Тогава се обади той:
— За бога, Рой! Какво искаш от мен? — Гласът му прозвуча уморено.
— Искам да говоря с теб. Сега е единадесет без двайсет. Ще се видим в дванайсет. Ти ще кажеш къде.
Настъпи дълга пауза. После той рече:
— В зоологическата градина в парка „Линкълн“. До клетката на жирафите. Знаеш ли къде е?
— Ще я намеря.
29
Когато пристигнах там в дванайсет без две минути, Снейбъл вече ме чакаше. Той беше с петнайсет фунта по-тежък, отколкото си го спомнях. Косата му беше оредяла на темето и посивяла навсякъде. Първото нещо, което ме попита, беше:
— Откъде ми се обади?
Отвърнах, че съм позвънил от телефонна кабина.
— И двата пъти?
— Така ми се струва. Каква беше разликата.
— Исусе! Ти луд ли си?
— За какво толкова се нервираш. Какво значение има откъде се обаждам?
Лицето му доби смешно изражение, сякаш беше казал нещо, което не е трябвало да казва.
— Просто съм нервен от толкова работа. — Той се огледа наоколо.
Нямаше много хора в зоологическата градина. Само няколко възрастни дами и бавачки с бебета в колички. Той посочи пътечката, която се виеше между дърветата.
— Хайде да се разходим натам, за да имаме възможност да поговорим.
Снейбъл намери една пейка на трийсет крачки от тротоара, частично закрита от някакви храсти. Седнахме.
— Съжалявам, ако тонът ми не е прозвучал съвсем приятелски по телефона, но бях изненадан. Не знаех какво да кажа. Тоест разбрах, че си избягал от Хобарт вчера сутринта…
— Изненадан съм, че си прочел съобщението. Аз го търсих, но не го намерих.
— О, видях го. А после — тази сутрин се съобщаваше, че си заминал за Канада.
— Да, така писаха.
— Исусе, колко бих желал да беше така. Преди малко ти дойде насам с такава походка, сякаш си собственикът на това място. А сигурно са разпространили снимката ти по всяка полицейска кола в Чикаго.
— Нищо подобно. Никой няма да ме докосне дори. Всичко беше нагласено, Арнолд. Аз не съм избягал. Пуснаха ме и просто си излязох.
— Какво искаш да кажеш?
— Точно това, което казах. Някой отвън се нуждае от мен, затова и са ми го уредили.
— Уредили? Какво означава това? Никой не може да го направи.
— Но те успяха.
— Не знам как е станало. И за какво им е било? Оставих думите му, за момент без отговор. После казах:
— Не знам. Мислех, че сигурно ти знаеш.
Той не можеше да се преструва добре. След като зададох въпроса, на лицето му прочетох отговора.
— Не знам какво ти… Слушай, Рой, не съм те виждал от толкова отдавна, още от съдебната зала в Индианаполис.
— Зная. Но мисля, че някой е трябвало да ти е говорил за мен. Тези хора имат много информация. Все трябва да са я взели отнякъде. И нещо друго. Никога не можах да си обясня как се насочиха точно към мен. Има хиляди момчета в затвора. Как са се прицелили в едно от тях? Какво ги е накарало да кажат: „Точно този е, от когото имаме нужда.“
— Всичко това отлита покрай мен, Рой. На гръцки е, не се чете.
— Искаш да кажеш, че никой не ти се е обаждал и не те е питал за мен?
— Не, доколкото си спомням. Не. Сигурен съм. Щях да се сетя, ако бяха.
— Никога не съм те виждал толкова нервен.
— Не съм нервен. Просто не обичам да говоря така навън, на открито. — Той се изправи. — Хайде да отидем и да седнем в моята кола. Можем да пресечем оттук и да излезем на паркинга.
Вече вътре в колата го попитах:
— Защо се поинтересува откъде съм ти се обадил?
— Не знам. Случайно ми хрумна просто.
— Не, не беше случайно. Ти го знаеш, аз също.
— Рой, кълна ти се в Бога, че казвам истината…
Оставих го да седи и да се поти. Той си запали цигара и свали страничното прозорче. Аз допълних:
— Това е лесно да се провери. Ще им кажа, че съм говорил с теб, и ще видя какво ще ми отговорят.
— За бога, Рой, успокой се. Е добре, те наистина установиха контакт с мен. Но ако научат, че съм говорил с тебе…
— Кои са те?
— Не знам и не искам да знам.
— Какво означава това?
— Слушай… това е всичко, което ще ти кажа. Не ми е известно защо са те избрали тебе, нито за какво си им притрябвал. Но бъде сигурен, че ако те ни убият нас двамата, сега, в тази кола — няма да има нито арест, нито съд. И нищо във вестниците. Всичко ще бъде уредено от горе до долу по същия начин, по който ти излезе от затвора. Не бъди глупав, Рой. Аз съм адвокат. Нагледал съм се на тази мръсотия от толкова много време. Така си вървят нещата. Само си дръж устата затворена, прави каквото ти кажат, независимо какво е то, и може и да си отървеш кожата. Другата ти възможност е да си пуснеш един куршум в главата. Твоята мисия е предопределена, като издълбана в цимент. Не можеш да ги надхитриш. Примири се с това. Говоря ти като на приятел. Колкото по-малко знаеш за тях, толкова по-добре.