— Правилно. Но да продължим оттук нататък. — Той дръпна ципа на плоска кожена чантичка и извади папка с досиета, която отвори на масата пред себе си.
— Имаме нужда от човек. И смятаме да бъдете вие. Онова, което трябва да направя, е да убедя себе си, а после и моите хора.
— А кой ще ме убеди мен?
Тейг се усмихна широко, извади си очилата от джоба и си ги сложи.
— Не е толкова трудно. Всеки знае, че е по-добре да бъдеш вън от затвора, отколкото в него.
— За това ли говорим?
— Именно. — Той ме изгледа над очилата си. — Виждам, че слушате внимателно.
— Точно така.
Тейг погледна надолу към папката и занарежда страниците.
— Ще ви прочета какво имам за вас. Не всички подробности. Само най-важното. Ако не ме поправите, ще приема, че това, което виждам тук, е истина.
Седнах, гледайки към него, като се опитвах да отгатна в каква афера ме въвличаха. И веднъж влязъл, как бих могъл да изляза. Реших, че ще бъде просто. Бих могъл да се измъкна, когато си поискам. Веднъж да стана от стола, да мина през вратата и да обърна гръб на дърводелската работилница, на „Максимална сигурност“ и петнайсетте години минимум, на дървените стърготини и прахта, на скрибуцането на машините в ушите ми.
— Още нещо — добави Тейг. — Не бих искал да прозвучи заплашително… Дичър ви е споменал, че тези разговори трябва да бъдат пазени в тайна.
— Е, не ми го каза точно така. Просто ме посъветва да си държа устата затворена, иначе ще бъде глупаво от моя страна.
Тейг кимна и продължи:
— Ако имаме подозрение и за най-малкото изтичане на информация, всичко ще се прекрати. Ще бъдете поставен в ситуация, да не можете да съобщите нищо на никого. А ние с Дичър ще отречем, че някога сме били тук. Разбирате ли това?
— Разбрах го още от самото начало.
— Добре, да продължаваме тогава. — Той си намести очилата и започна да чете: — „Рой Тъкър. Роден в Андърхил, Западна Вирджиния, на 27 януари 1942. Родители — починали. Една сестра — Енид, която живее в Торонто.“ Как се е получило така, че е в Канада?
— Мъжът й не искаше да замине за Виетнам, рани се в колената и после отпътува за Канада. Тя отиде с него.
— Поддържате ли връзка с тях?
— Не. Не поддържам връзка с никого.
— Даже и със сестра си?
— Особено пък с нея.
— Защо?
— Защото съпругът й е голям глупак. Единственото умно нещо, което някога е направил през живота си, е да се отърве от войниклъка. От деня, в който тръгнаха с Енид, той употребяваше по-голямата част от времето си да й говори какво шило е брат й. Тя му вярваше. Така че бих могъл да си мина и без двамата. Той ще прави неговите десет хиляди на година, като целува нечий задник в Торонто. Тя ще надебелее като крава, ще имат половин дузина и повече деца, а що се отнася до мен, спокойно мога да ги пратя по дяволите.
— Фактът, че сте в затвора… нима сестра ви и нейният съпруг…
— Имате предвид сега?
— Да.
— Тя ми написа едно тъпо и шибано писмо, в което ми казваше, че не искала децата й да знаят, че чичо им е престъпник. И все думи от тоя сорт. Но всичко започна много по-рано. От петнадесетгодишна възраст постоянно си влизам и излизам от затвора. Това го има във вашата папка. Майка ми умря, когато бях на дванадесет години; Енид отиде да живее при нашата леля в Охайо. Баща ми избяга в Блуфийлд с някаква проститутка, а аз започнах да доказвам на всички какъв гангстер съм. Крадях всичко, до което можеха да се докопат ръцете ми, напивах се, биех се, чупех. Вие го имате в досието ми. За осем години се събира да съм бил вън от затвора година и два месеца. Тъй че сестра ми и мъжът й решиха, че ще е по-добре да минат и без мен.
— Вие казахте, че единственото умно нещо, което зет ви е направил, е да се отърве от армията. Щом смятате така, защо влязохте там?
— Нямах голям избор. Бяха ме пипнали за въоръжен грабеж в Уилинг и съдията ми даде възможност да реша: три години — или в армията, или в дранголника. Предпочетох казармата. Ако можех да избирам отново, щях да посоча затвора.
Тейг се втренчи в мен за миг и не каза нищо. После отново погледна надолу към папката:
— Никога не бих научил всичко това от досието ви. „Перфектна дисциплина, висока мотивация, първокласен стрелец в частта, произведен от редник в сержант за две години, три отличия…“
— Просто играх по правилата. За това ме бива. И знам кога съм надхитрен. Мога да играя по всякакви правила, ако се наложи.
— Казвате, че там сте получили жестока рана…
— Бях прострелян в задника, ако наричате това сериозно. „Многократно разкъсване на бедрения мускул.“ Това беше медицинското описание. Изглеждаше внушително върху удостоверението, но не беше толкова сериозно. Дяволски по-добре е от редица други места, за които мога да си помисля.