45
На смрачаване кацнахме на летището в Лонг Бийч.
Тейг ни преведе през изхода и настани в една кола.
— Отивате в хотел „Сътър“ в Санта Моника. Има запазена стая за мистър и мисис Уолдроун. Не е нужно да седите до телефона, но не се отдалечавайте много. И не липсвайте повече от час-два. Скоро ще ви се обадя, най-вероятно утре.
Той ми подаде едно пликче.
— Ето ви малко джобни пари.
Хотелът ми хареса. Изглеждаше точно както би трябвало да изглежда един калифорнийски хотел. На висока улица досами океана, сред палмови дървета, с плувен басейн точно пред входа, с безкрайно шествие от руси и дългокраки момичета и мъже с бели обувки и ризи, разкопчани до кръста. По пътя към асансьора мярнах Брукшайър да седи в преддверието.
Стаята ни беше на деветия етаж, с изглед към парка през улицата. Плажът беше на двеста крачки по-надолу и после започваше океанът.
Щом останахме сами в стаята, Телма посегна към телефона.
— Какво правиш? — попитах.
— Ще се обадя на Фей. Ще ме убие, ако разбере, че съм тук и не съм й се обадила веднага.
Отидох при нея и издърпах слушалката от ръката й точно когато телефонистката се обади.
— Извинявайте — казах, — ще отложим обаждането за по-късно. — Поставих слушалката, а Телма попита:
— Какво става?
— Нищо.
— Защо да не мога да се обадя?
— Не мисля, че е добра идея.
— Искам само за минутка да поговоря с нея. Да й кажа, че съм тук. Фей беше страшно добра с мен…
— Бъди разумна, скъпа. Само бъди разумна.
— Искаш да кажеш, защото… Не знам какво имаш предвид.
— Имам предвид, че новините от първата страница на вестниците за моето освобождаване от затвора не са съвсем така.
— Но нали всичко е законно и…
— Така е, но не мисля, че е особено разумно да го афишираме.
— Затова ли използуваме и чуждо име?
— Това е част от цялото. Тейг не иска във вестниците да се дискутира моят случай, преди да мине през съда.
Не исках да я лъжа. И не съм особено добър в лъжите. Но не знаех какво друго да направя.
— Все още не разбирам какво ще стане, ако се обадя на братовчедка си в Сан Бернардино. Тя няма да тръгне да разправя по вестниците, че току-що е говорила с мен, нали?
— Не знам какво може да направи и какво не. Просто не искам да говориш с нея. Става ли?
— ДОБРЕ. Няма защо да побесняваш.
— Аз не побеснявам.
— Тогава защо ми крещиш?
Тя отиде в банята, затвори вратата и можах да я чуя как плачеше. Исках да отида и да й поговоря, но не го направих. Излязох на терасата и изпуших една цигара, като гледах към океана.
След малко чух как вратата на банята се отваря и тя излезе на терасата по пеньоар и ме прегърна.
— Съжалявам — каза.
— Няма за какво.
— Нищо, съжалявам все пак. Не искам да се карам с теб.
— Хубаво — отвърнах. — Ние не се караме.
Прегърнах я и я целунах. Тя се притисна към мен и опря главата си на гърдите ми.
— Искаш ли да чуеш нещо шантаво. Както си стоях там и плачех, и се самосъжалявах, и се опитвах да ти бъда ядосана, изведнъж сред всичко това поисках… знаеш ли… започнах да се чувствам много странно. — Тя взе ръката ми и си я сложи между краката си.
— Въобще не те чувствам странна.
— Нямам предвид странна. Знаеш какво.
Седнах на стола и я придърпах на коленете си, а пеньоарът й се развяваше на терасата от хладния океански вятър.
— Господи, Рой. Ще ни види някой.
— Няма. Всичко е наред. Тук е Калифорния. Хората правят всичко навън в Калифорния.
— Но ние сме с дрехите и…
— Нищо, още по-добре, нали?
— Щом казваш.
След малко я пренесох вътре, съблякохме се и легнахме на леглото, а лунната светлина нахлуваше през прозореца. После неусетно заспахме.
46
И двамата се събудихме към три часа през нощта. Треперехме от нощния хлад. Телма се плъзна под завивките, а аз намерих в гардеробчето едно допълнително одеяло и й го метнах.
— Така е по-добре — каза тя. — Сега ми е топло, но умирам от глад. Защо ли съм толкова гладна?
— Защото не сме вечеряли. Това ще да е причината.
— Имам чувството, че стомахът ми осмуква самия себе си.
Вдигнах телефонната слушалка. След дълго чакане се чу мъжки глас.
— Има ли някакъв шанс да получим храна тук? — попитах. — Умираме от глад.