— Вие сте били подходящ за освобождаване от военна служба, след като сте излезли от болницата. Но сте отказали…
— По дяволите, направих го. Така пише в досието ми, но не е съвсем точно. Изпратиха ме в болница в Япония и докторът там реши, че Ще направи човек от мене. Майор Апългейт се казваше. Спеше с мен най-редовно и не мога да кажа, че не го харесвах. Той беше младо момче, около трийсетинагодишен предполагам, но беше страхотен лекар. Имаше мисионерска кръв в него. Твърдо бе решен да ме спаси от престъпния живот. Когато оздравях достатъчно, че да мога да седя, без да ме подпират с възглавници, Апългейт уреди да остана в болницата като помощен персонал, вместо да бъде уволнен. Изглеждаше така, сякаш исках да свърша с военната си служба. Считаха ме за геймена на болницата. Даже писаха за мен във вестника на рехабилитационния център. Апългейт ми беше промил мозъка до такава степен, че си мислех, че наистина бих могъл да се променя и да започна да върша нещо друго, освен да влизам в затвора. Здравата си поразмърдах задника през тези осем месеца в армията. Имах двойно удовлетворение от престоя си в болницата. Бях истински запален. Апългейт кудкудякаше около мен като майка квачка. Тогава му хрумна идеята не само да спаси душата ми, но и да направи от мен лекар. И както ви казах, започнах да вярвам на това. Излязох от медицинското поделение като биче, спуснато с парашут. Тогава бях на двадесет и шест години и имах чувството, че държа света за оная работа. Е, поне така си мислех. Но не се получи съвсем.
— Какво се случи?
— Вие знаете какво. Имате го в досието.
7
Същата вечер в китайския строй вървях след Оскар, а зад мен бяха две момчета от съседната килия — едно стройно и с широки гърди копеле на име Харли и едно русокосо момче, на което викаха Небраска.
Харли беше много устат. Той се заяждаше с нас с Оскар, откакто се бяхме преместили от „Максимална сигурност“, като продължаваше да бърбори безспир, така че човек би могъл да схване смисъла на онова, което той казваше, но никога и да долови самите думи. Тъй като беше зад мен в редицата, го чух да почва отново с дрезгав и звучен шепот:
— …фантастичен жребец е той… голям дърводелец… много подъл… Максимална сигурност… но добър приятел на човека горе… бута си инструмента в шефската канцелария, чувам… там горе в шефската канцелария, и крънка за себе си по-ранно освобождаване…
Обърнах се, сграбчих го отпред за ризата и за едното ухо, завъртях го веднъж и блъснах силно главата му в бетонната стена. Когато той се обърна назад към мен с разперени ръце, опитвайки се да ме хване, аз го ритнах силно между краката и когато се свлече, го ритнах два пъти в лицето.
Върнаха ни обратно в килията, без никаква храна. След като захлопнаха вратата, Оскар попита:
— Какво те прихвана?
— Нищо.
— Нищо? И ти казваш на това нищо?
— Имах черен следобед. И не бях в настроение да понасям дрънканиците на онова копеле.
— За колко се обзалагаш, че ще ни преместят обратно пак през двора?
— Тебе пък защо? Ти не си направил нищо.
— Нищо ли? А кой, мислиш, се оправяше с Небраска, докато ти беше зает с неговата приятелка?
— Ти винаги си казвал, че си прекалено умен, за да се биеш.
— Да, но не можех да стоя там и да гледам как те пребиват до смърт.
8
Живях две години с Оскар в една килия, преди да ми разкаже нещо за себе си. Чак тогава един ден той започна да говори:
— Сигурно си чувал за момчето, което било родено със сребърна лъжица в устата си; в моята имаше кухненски нож. Моят старец притежаваше италиански деликатесен магазин в Ню Йорк, на авеню „Колумб“, на Западна осемдесета улица.
В онези дни това беше голямо място. Малко хора с много пари, много хора с малко пари и още повече само преминаващи. Но всички те обичаха да ядат. Баща ми правеше всичко както трябва. Все още мога да доловя мириса на този магазин. Двадесет вида салам, четиридесет вида сирене, домашни тестени изделия, връзки със сухи чушки и качета с туршия.
Всеки в нашата къща работеше. Винаги, когато не ходех на училище, бях в магазина. Майка ми и сестра ми Ада работеха там, правеха салати, сладкиши и ордьоври и всичко, каквото клиентите поискаха.
Схващането на баща ми беше, че когато прехраната ти зависи от хората, трябва да им дадеш това, което искат. „Когато клиентът пита нещо, обичаше да казва той, има само един отговор… да, сър. Или да, мадам. Ние обслужваме хората и ако не го правим добре, ще се намери някой друг, който да го стори.“ Той имаше същите разбирания и за училището. „За сестра ти нещата са по-различни. Тя ще се омъжи, ще има семейство. Но ти трябва да изучиш нещата, за да вървиш напред. Когато учителят говори, ти слушай. Няма никакво значение дали го харесваш или не, той знае нещо, което ти не знаеш, и си там, за да разбереш какво е то.“