Тогава той спря и рече:
— Ето тук е „Акрон“, приятелче.
Платих му, а той попита:
— Как мислите? Прав ли съм?
— Не ме питайте — отвърнах. Слязох от таксито и се върнах към зеления понтиак, паркиран до бордюра.
50
Пътувахме на юг по магистралата около четиридесет и пет минути. После завихме на запад, изманеврирахме през едно грамадно кръстовище, фрашкано с камиони, идващи от пристанището, и накрая спряхме пред стоманена врата с кабинка за охраната. Вътре седеше мъж в униформа.
Моят шофьор беше младо момиче с дълга кестенява коса, сресана на път. Тя не беше проронила дума, откакто ме взеха, та до спирането на колата. Сега седеше зад кормилото и гледаше право пред себе си, докато аз излязох и затворих вратата. После запали мотора и отмина.
Вратата се отвори автоматично и отвътре излезе един бял джип. Ризър шофираше, облечен в син работнически гащеризон и шапка за голф. Той спря до мен и каза:
— Скачай.
След това се върна обратно през портата и тя се хлопна зад нас.
Без никакви излишни приказки Ризър премина направо по въпроса, свеж и прям като на военен инструктаж.
— Имаме два варианта, А и Б. Предпочитаме А, защото при него разполагаме с по-голям контрол. ПЪЛЕН контрол, ако успеем да го приложим. Но може и да не стане така. Обектът може да не стои съвсем мирен. Така че трябва да имаме и друг вариант. Малко е жесток, но ще свърши работа. Ще го задействаме, ако се наложи. Ще има малко любителски привкус, но ще помогне. Е… това беше същественото.
Той забави и спря на трийсет крачки от един средно голям хеликоптер. Пилотът беше вече вътре и тревата потреперваше. Ризър се качи вътре и аз го последвах.
Това беше военен хеликоптер, Н 53, от същите, с които събирахме ранените във Виетнам. Лек, маневрен и бърз, устойчив във въздуха, със специални странични врати, които можеха бързо да се отварят и затварят.
Ризър се отпусна в дълбоката седалка и ме намести в тази до себе си. Пилотът беше набит мъж, вероятно около четиридесет и пет годишен. Той продължи да гледа направо, без да си отклони погледа към нас, докато влизахме. Щом заехме местата си, вратите се затвориха и излетяхме.
Ризър трябваше да повиши глас, но аз го чувах добре и през шума на мотора.
— Три са важните неща в нашия план. Скоростта, изненадата и фактът, че ние сме в движение. Само да имаме шанс. — Той си погледна часовника.
— Дванадесет и десет… включено е и времето за пътуване… ще бъдем отново на земята в един и двайсет.
Вертолетът напускаше пристанищната зона. Сега летяхме на югозапад на хиляда стъпки над водата. Океанът беше ясен и син, в небето нямаше облаци, лодките се плъзгаха насам-натам по гладката водна повърхност.
Като се отдалечихме от сушата, Ризър посочи надясно.
— Това е Каталина. Ще летим на юг и после малко на изток. Там има един опасен участък, избягван от лодките. Там ще направим нашата маневра.
Опитвах се да си спомня точно онова, което ми говореше Тейг за изпълнението на заповедите. Вертолетът ми помагаше. Вече почти очаквах да видя сивата, изгоряла земя на Виетнам, като погледнах надолу. А гласът на Ризър беше като на всички други офицери, под чиято команда съм служил. Дори оръжието, което той извади от чантата си и ми го подаде, не ме изненада. Бях носил със себе си копие на това в продължение на месеци.
— Оръжието ти е добре известно — говореше Ризър. — Теглото е същото, както и балансът. С всичко друго се свиква. То е почти напълно безшумно. Има мерника на ловджийската пушка и цев, която осигурява стопроцентова точност в сравнение с всякакви други оръжия. Изстрелът е заглушен. Въобще хубаво парче.