— Мислите ли, че ще ви оставим да се измъкнете така?
— Да ви го обясня така. Ако имах избора дали да си пусна куршум в главата, или да скоча от десетия етаж, бих предпочел скачането. Да разчиташ на шанса е лошо нещо, но все пак е по-добре, отколкото да нямаш никакъв шанс.
Пайн стоеше на слънце в центъра на паркинга и ме гледаше. Накрая се усмихна:
— Вие сте прав. Да се разчита само на шанса е лошо нещо.
Той погледна към изхода, където току-що спря зеленият понтиак.
— Ето вашия шофьор. Тя ще ви върне в Санта Моника.
Пайн се обърна и тръгна към триетажното здание в дъното на паркинга. Ризър вървеше на няколко крачки след него.
53
Колата ме закара до търговската част на Санта Моника, откъдето си тръгнах пеша към хотела. Бях гладен. Качих се горе да видя дали Телма иска да слезе долу за един късен обед. В стаята нямаше никого. Отидох до рецепцията и попитах служителя дали е обърнал внимание в колко часа е излязла жена ми.
— Не, сър. Не съм забелязал. — Той погледна в кутията си. — Другия ключ го няма. Може би не е идвала до рецепцията, когато е излязла.
Качих се с асансьора и отворих вратата. Стаята беше подредена, леглата оправени, в банята имаше чисти кърпи. Хвърлих бърз поглед наоколо да видя дали е оставила бележка, но не намерих нищо.
Върнах се в кафенето и обядвах набързо. После отново отидох в стаята си със следобедния вестник. Легнах на леглото да го прегледам, но преди да стигна до трета страница, неусетно заспах.
Събудих се късно следобеда. Бях схванат и чувствах хлад. Взех си топъл душ и си облякох чиста риза. Дочетох вестника, погледах десетина минути телевизия и отново слязох до рецепцията.
Същият чиновник все още беше на работа.
— Нямам известие от жена ми и почвам да се тревожа — казах. — Да сте я виждали тук някъде в преддверието?
— Не, сър.
— И сте сигурен, че не сте я забелязвали да излиза?
— Боя се, че не. След като не си е оставила ключа…
— Да, разбирам. — Отидох до прозореца и загледах хората, които се гмуркаха и плуваха навън в басейна. После се разходих до бара — тъмен и прохладен, — откъдето се носеше хавайска музика, а в големия аквариум плуваха няколко златни рибки. Изпих някакъв отвратителен ром с много захар в него и се качих отново горе.
Този път вечерях в стаята си. Не исках да се отдалечавам ог телефона, в случай че Телма позвънеше. Седях и гледах храната, разбърквайки я с вилицата и опитвайки се да ям, а телевизорът работеше пред мен. Накрая оставих яденето и взех да избутвам количката с чиниите в коридора. Като отворих, видях две момичета да стоят отпред, две млади жени, които сякаш тъкмо се канеха да почукат. Едното беше високо и закръглено, другото по-ниско.
— Ох, изплашихте ме — рече високото момиче.
— Тъкмо щяхме да почукаме.
Те отстъпиха назад, така че да мога да извадя количката и да я оставя до стената.
— Казвам се Нан Гарити, а това е приятелката ми Сю Раймър. Ние сме от Колумбия, Охайо, тук си караме ваканцията.
— Не искахме да вдигаме много шум — рече второто, — но ние бяхме долу на рецепцията, когато питахте за съпругата си. Мислим, че я видяхме да излиза. Бяхме ви забелязвали заедно, когато се настанявахте.
— Влезте — поканих ги, като задържах вратата отворена. Те се спогледаха и високата каза:
— О, не, няма нужда. Ние бързаме за някъде и само си помислихме…
— Жена ви има ли дълъг червен пеньоар?
— Да, има.
— Тогава трябва тя да е била. Около един и половина този следобед я видяхме да слиза с асансьора. Беше по пеньоар и чехли, имаше сънен вид, сякаш току-що са я събудили.
— Сама ли беше?
— Не. С нея бяха един симпатичен млад мъж и възрастна жена със сива коса.
Изведнъж всичко дойде на фокус.
— Почакайте малко. Само минутка да проверя дали пеньоарът й е тук.
Обърнах се и отидох в банята. Телма обикновено оставяше нощницата и пеньоара си на куката зад вратата. Сега ги нямаше. И не очаквах да са там.
Върнах се при двете момичета до вратата.
— Мисля, че сте видели някой друг. Пеньоарът на Телма си е там, където го е оставила тази сутрин.
Те пак се спогледаха и аз казах: — Благодаря ви все пак. Имам подозрението, че е отишла на някой двусериен филм или нещо подобно.
Момичетата стеснено започнаха да се отдръпват към асансьорите, а аз им се усмихнах и затворих вратата.
Издърпах всички чекмеджета от скрина до леглото. После прегледах по рафтовете в гардероба, навсякъде по пода, в шкафа под умивалника в банята. Разопаковах целия багаж. Остана само още едно-единствено място за преглеждане — дълбоките чекмеджета на нощните шкафчета. Те не бяха откъм моята страна. Наведох се над долната част на леглото откъм краката и отворих нейното чекмедже. Там намерих дамската й чанта. Вече разбирах всичко. Знаех къде беше отишла и защо. Спомних си блясъка в очите на Пайн и думите му: „Вие сте прав. Не бива да се разчита само на шанса.“