Отидох до телефона и вдигнах слушалката. Като се свързах с телефонистката, изведнъж се сетих, че няма на кого да се обадя. Капитулантски номер нямаше. Нямаше и място за отстъпление.
Оставих слушалката, отидох в банята, измих лицето и ръцете си и се върнах отново при телефона. Обадих се да ми донесат следобедния вестник и бутилка уиски. Учудвах се на себе си колко бях спокоен.
Сега разбирах всичко. Те знаеха, че това беше единственият начин, по който могат да ме държат, и го бяха направили. Бяха ме оставили да се потя в продължение на няколко часа, после някой щеше да се обади — Тейг или Пайн, — а аз щях да кажа: „Печелите. Натиснахте вярното копче. Само ми кажете какво, къде и кога и няма да ви създавам повече проблеми. Обещавам.“
Уискито пристигна заедно с вестника и купичка лед. Пийнах си п разгърнах вестника. Всичко, което трябваше да правя, бе да седя в стаята си, да си поръчвам храна, напитки и вестници, да стоя до телефона и да чакам.
54
Почаках пет дни, без да излизам от стаята. След втория ден престанах да пия. След третия — не можех да ям. Не се бръснех, не се къпех, не сменях дрехите си.
Чаках. Нищо друго. Седях на един стол до прозореца, гледах как светлината се променя и се ослушвах за телефона. Прекарвах и нощта на стола, покрит с одеяло, борейки се със съня, страхувайки се, че ако заспя, може да не чуя позвъняването.
Не се и съмнявах, че щяха да ми се обадят. Това трябваше да стане. Това беше следващата логическа стъпка. Повтарях си го по стотина пъти на ден. И го вярвах.
Но всяка логика постепенно изтъняваше и отслабваше, думите започваха да губят значението си, като мелодия, повтаряща се непрекъснато. Към петия ден спрях да се ослушвам и за телефона.
Накрая отидох до една телефонна кабина в преддверието и се обадих в Чикаго. Навъртях директно дома на Апългейт в Оук парк. Обади се жена.
— Мисис Апългейт ли е? Розмари? — не можах да позная гласа си. Звучеше сухо, тънко и пресилено.
— Не, мисис Апългейт не е тук. Кой се обажда?
— Аз съм приятел на семейството и се обаждам отдалече, от Калифорния. Трябва да говоря с него.
— Съжалявам. Докторът е извън града, също и жена му. Аз съм тук с децата.
— Къде е той?
— Казвате, че сте му личен приятел?
— Да. Важно е.
— Ами… съжалявам много, но те са в Шотландия.
— Хубаво. Ще му се обадя там. Къде са отседнали?
— Там е работата, че не знам. Ако бяхте позвънили вчера, щях да мога да ви кажа. Престояха няколко дни в Единбург.
— Къде? В кой хотел?
— Точно това ви обяснявам. Заминали са оттам тази сутрин. Ще пътуват през Шотландия и Англия. Не очаквам да ми се обадят пет или шест дни…
Оставих слушалката и дълго гледах телефона. После се прибрах в стаята да си взема сакото, слязох отново с асансьора и излязох на улицата, като държах едно листче в ръката си. На него беше адресът на полицията.
55
Минаваше полунощ, уличното движение беше замряло и почти не се срещаха хора по тротоарите. Вървях, залитайки като лунатик. Думите, които бях намислил да кажа, тръгваха и спираха и се объркваха в главата ми:
„Казвам се Рой Тъкър. Избягах от затвора в Индиана миналия месец. Трябва да ми помогнете да намеря жена си.“
Като стигнах до полицейския участък, го подминах и свих към първия бар, който ми се изпречи. Обърнах една чаша и отидох до тоалетната да си измия лицето и ръцете и да пригладя косата си с вода. Сега бях готов.
Но когато излязох от бара, прекосих улицата към една закусвалня и изпих чаша черно кафе. После хапнах поничка и изпих още едно кафе. Седях на тезгяха и гледах келнерката, слушах музиката, попивайки я изцяло, като се опитвах да не мисля за Хобарт.
Мотаех се и пиех кафе и се мъчех да измисля някакъв друг вариант. Но други начини нямаше и аз го знаех. Така че в края на краищата станах, платих сметката, излязох и се упътих към полицията.
Надолу по шосето някаква кола се отдели от бордюра и тръгна към мен. Спрях по средата, да я пусна да мине, но тъкмо преди да ме достигне, тя забави. Докато отминаваше бавно, видях Телма да поглежда към мен от задната седалка.
Затичах се и се опитах да хвана дръжката на вратата, но колата ускори, зави рязко и ме събори на средата на платното. Когато се изправих, колата се движеше бавно напред на стотина метра пред мен.
Затичах след нея, като се промъквах през тъмните места на улицата. И тъкмо я бях достигнал, когато тя отново засили малко на съвсем късо разстояние от мен, но така, че да не мога да я докосна. През задното стъкло можах да видя другите хора в колата, но не разпознах никого.