Те си играеха на гоненица с мен, карайки ме да тичам, забавяйки достатъчно, за да ги достигна, после ускорявайки и така отново и отново. Гърдите ми горяха, устата ми беше пресъхнала и чувствах как потта се стича по гърба ми. Но можах да зърна главата на Телма през задния прозорец и продължих да тичам, треперещ и залитащ, стремейки се да ги уловя, напрягайки ръцете си към вратата на колата, зъбите ми скърцаха, а дъхът ми дереше гърлото.
Накрая вече не можех да тичам. Залитнах и паднах, после се изправих на треперещите си крака и останах там, гледайки как колата отминава напред. След малко те спряха и ме изчакаха да отида при тях. После колата сви в пресечката, по посока на паркинга.
Последвах ги, полуходейки, полутътрейки се. Като стигнах до паркинга, Тейг вече ме чакаше при бордюра. Бях прекалено задъхан, за да говоря. Стояхме там, осветени от уличната лампа, и се гледахме. После той се обърна и тръгна през паркинга към колата, а аз след него. Зад нас се движеше друга кола. Почувствах лъчите на фаровете върху себе си и чух вратата да се отваря и затваря, но не погледнах назад.
Тейг отиде до неговата кола, от противоположната страна на онази, дето беше Телма. Той се обърна към мен и каза:
— Ще видиш звезди посред бял ден. Обещавам ти. — После ми отвори вратата. — Влизай.
Докато се навеждах да вляза, другата черна врата се отвори. Телма изпищя, а някакъв мъж се протегна към нея и я извлече от колата. Усетих да ме блъскат отзад и се проснах на седалката, а двете врати се треснаха.
Беше същата кола като онази, която ме откара от Хобарт до Чикаго. Вратите нямаха дръжки от вътрешната страна, прозорците не се отваряха и имаше дебела преграда от блиндирано стъкло между задните и предните седалки. Колата рязко потегли от паркинга, а аз се обърнах назад и видях как Телма се бореше между Тейг и другия мъж, които я влачеха към съседната кола.
Заудрях по предното стъкло и закрещях на шофьора, докато гърлото ми прегракна. Но той продължаваше да гледа право напред.
56
Седях на задната седалка, опитвайки се по някакъв на-чин да се освободя от сплетеното кълбо в стомаха си. Бяха ме притиснали в най-тъмния край на тунела и имаше само един начин за измъкване — надолу по тесния коридор към изхода. Нямаше място за маневриране, нямаше избор.
Те бяха улучили с Телма. С това вече не можех да се справя. Бих могъл да заложа на всякакви шансове и на най-безнадеждните, ако не губех нищо друго освен себе си. Бях го правил цял живот. Бях слагал бъдещето си на тепсия и бях сякъл картите. Бях печелил малко и губил много повече. И бях готов да го направя отново. Даже жадувах за това. Но не и с Телма. Щом тя влезеше в играта, всички трикове пропадаха и аз не можех да маневрирам повече. Те се бяха досетили за това.
Колата се плъзгаше напред по широкия булевард с ярки улични лампи от двете страни, с редици от палми и зелени площи, мяркащи се в тъмното, с шофьорски алеи, лъкатушещи и водещи към входовете на големи, бели къщи. Отминавахме и широки площади с цветя и храсти пред тях.
Бях виждал къщи като тези в Лейк Форест, когато работех за Ригинс — внушителни свидетелства за преуспяване и превъзходство; не само място, където Да се спи и да се яде, но и едно болезнено заявление, че хората отвътре знаят някаква тайна, която аз никога нямаше да науча. Кой живееше там? Откъде бяха дошли? Кой беше събрал такава неизменност в един човешки живот? Никога и не се приближих дори до отговорите, но не можех да спра да задавам въпроси.
Тази нощ, тези къщи и тревни площи, това спокойно и противно богатство бяха част от нещо, с което аз се борех — с тази охолна и непоклатима сила, която успяваше да се запази, без значение как, с тази смесица от безсилие и самодоволство, която година след година създаваха хора като Тейг, Пайн и Ризър.
Докато седях в запечатаната клетка на задната седалка като впримчено животно, вълна от жестокост се надигна в мен, после се укроти. Както знаех, че нямам шанс да спечеля, започнах да планирам детайлите от защитата си.
Загубването на войната не ме плашеше толкова много, тъй като смятах да спечеля няколко битки, като поразровя моравките и поизстържа боята от тези самодоволни богати къщи.
Докато преминавахме през каменния вход и се движехме по алеята за коли, пред къщата светнаха прожектори и Пайн, Хенмайер и Брукшайър излязоха отвътре и заслизаха по стълбите — сресани, чисти и изгладени, с гладни очи, озъртащи се за храна.