Докато те вървяха към колата, аз се отпуснах на седалката и затворих очи.
Моторът угасна. Чух щракване при отключването на вратите и шофьорът излезе от предната врата. После се отвори и задната врата и чух някой да казва:
— Какво му стана?
— Нещо буйстваше отзад — отвърна шофьорът. — Вече изглежда съвсем изтощен.
— Добре. Хайде да го отведем вътре — чух гласа на Пайн.
Почувствах как чифт ръце ме изправят на седалката.
— Дяволски е тежък — каза някой. — И сякаш е вкочанен. Дай ръка.
Друг чифт ръце хванаха краката ми. Те ме повдигнаха и изтеглиха от колата, като ме подпираха от двете страни. Нечестната борба е, като да стреляш по патици. Трябва да се целиш в един отделен паток. Ако стреляш в цялото ято, ще ги изпуснеш всичките. Ако се биеш с повече хора, ще трябва да се насочиш към един за момента. Няма значение какво ти правят останалите през това време. В края на краищата те могат да те надвият, но не и преди да си им създал доста неприятности.
Започнах с Хенмайер. Той се наведе над мен, за да ми повдигне краката и да ме пренесат в къщата. Беше в чудесно положение. Мушнах два пръста в носа му и го дръпнах с всичка сила. Кръвта бликна като фонтан по лицето му.
Тогава Брукшайър се раздвижи зад мен и се опита да задържи ръцете ми, но аз го блъснах с глава в лицето и го запратих към колата. Той падна върху задната седалка, а аз треснах вратата на краката му, които стърчаха навън.
Щом се обърнах, шофьорът ми налетя с един гаечен ключ, а Пайн гледаше да не се изцапа. Хвърлих се върху него и се стоварихме пред входа на къщата, после го грабнах за китката, завъртях го около себе си и заблъсках ръката му в една купчина камъни. Успях да го ударя три пъти, преди шофьорът да издебне удобна позиция зад мен и да ме прасне с гаечния ключ.
Имах чувството, че се разпадам на парченца, после, сякаш в забавен кадър, усетих как бавно паднах на коленете си, след това се пречупих в кръста, леко се наклоних надясно, паднах по рамо, по гръб, а някъде в далечината дочувах, че всички крещят, а Пайн реве и хленчи за осакатената си ръка. После всичко се замъгли и стана меко, черно и тихо.
57
Когато се събудих, навън все още беше тъмно. Лежах напряко на широкото легло в спалнята на горния етаж, а една нощна лампичка осветяваше стола в ъгъла. Там седеше Хелън Гадис.
Щом отворих очите си и седнах, тя открехна вратата и каза:
— Събуди се.
Чувствах се отпочинал и с прояснено съзнание. Вратът ми ме болеше някъде отзад, но главата не. Като се изправих, ми се стори, че мускулите и сухожилията ми не реагират правилно на мозъчните команди, а с някакво забавяне, между импулса и действието. Това беше едно ново усещане за ритъм, имах чувството, че стоя и се наблюдавам отстрани как се движа и разучавам отново стари действия, като че бяха забравени.
Седнах бавно на леглото, а през това време Тейг, Пайн и Ризър влязоха и затвориха вратата след себе си. Застанаха в долния край на леглото и ме загледаха. Всеки от тях каза по няколко думи, като че бяха репетирали. Тейг заговори пръв:
— Може да се почувствате неестествено и дезориентирано за няколко минути. Но това ще премине. Не сте натъпкан с упойващи вещества. Способен сте да действате по нормален начин. Поне физически. Само сме забавили моторната ви дейност. Някои от агресивните ви инстинкти са временно притъпени. Разбирате ли какво ви говоря?
— Да.
— Ще бъдете мирен и сговорчив през следващите няколко часа. Иначе съвсем нормален. Чувствате се добре, нали?
— Да.
Тогава Тейг погледна към Ризър и той каза:
— Тръгваме оттука в четири часа сутринта, тоест след тридесет минути. Ние с Тейг ще пътуваме с вас в колата и един от нас ще бъде с вас през цялото време, докато се върнем обратно в тази къща. Това няма да стане по-късно от седем и половина.
Ризър погледна към Пайн. Лявата му ръка беше бинтовала и висеше на черна превръзка. Лицето му беше бледо, а очите зачервени и гневни. Но той се владееше напълно.
— Сигурно разбрахте вече, че това е по-особена работа. Нямате друг избор, освен да направите онова, което се очаква от вас. Разбирате ли го?
— Да.
— Ако се опитате да се отклоните или да саботирате работата, която имаме да свършим тази сутрин, жена ви ще бъде убита за броени секунди. Хората, които са с нея, имат ясни инструкции. Много е важно да го разберете. Нали?
— Да — отвърнах. И аз го разбирах. Схващах всичко. И приемах всичко. Чувствах се като детска играчка, очакваща да бъде поставена на пода, напълно навита и насочена в някаква произволна посока.
— Разбирам — повторих.
58
Когато ме оперираха в полевата болница близо до Ки Нхон, ми даваха натриев пентатол за обезболяване. Тогава ми казаха да броя от десет до едно. Успях да стигна до седем. След това вече нямах усещания. Нямаше замъгляване. Нямаше потъване. Просто всичко изчезна. Но идването в съзнание беше съвсем друга работа. Слаби проблясъци на светлина, движещи се цветни петна, вълни от розов пушек, жълти приливи — идващи и отдръпващи се, глуха тишина без музика или вой на вятър. Горещо и топло усещане за плуване. Липсваше всякакво напрежение. Просто едно безразлично и дезориентирано съществувание и съзнанието за това, чувството, че усещанията ми са остри и напълно нормални, че всичко е наред и никакво допълнително регулиране не е необходимо, нито възможно.