Седях там, загрят и отпуснат, с пушка на колене и поглед, вперен в часовника. Някаква чувствена памет в мускулите и нервите ми говореше, че отново е Виетнам. Припомнях си залитането в мрака на ранната сутрин, изгълтването на чашата кафе, за да се събудиш, качването във военния кораб, лазенето и прескачането на храсти по твърд терен с пушка в ръка, трескавото напрежение да видиш целта, програмата да убиеш всичко, което се движи.
Сега не беше същото, разбира се. Макар и напрегнат до крайна степен и натъпкан с наркотици, знаех това. Но едно нещо го правеше да изглежда много подобно. И тогава, и сега нямах избор.
Издигнахме се бързо, завихме и се понесохме напред към върха на високото планинско било и гората. Като достигнахме до най-високите дървета и излязохме от мрака на каньона, за първи път видях слънцето да се подава от изток. И долу под нас — бялата къща в заграденото с каменна стена сечище, и яркосиния квадрат на плувния басейн малко по-надолу от къщата.
Като преодоляхме склона, започнахме да се спускаме под остър ъгъл към къщата. Вратата пред мен се отвори и студеният планински въздух ме удари в лицето. През следващите няколко минути ми се стори, че едва преброих до десет.
Намирахме се на височина хиляда стъпки и се спускахме бързо, когато го видях да тръгва по пътеката към басейна. Вдигнах пушката и го хванах на мерника, очаквайки го да порасне, докато се приближаваше — слаб, рошав мъж с бяла коса и бели мустаци — вървящ надолу по алеята в халат на сини и бели райета, отлична цел.
Той чу мотора и погледна нагоре към нас, махна ни с едната ръка и продължи да се движи спокойно, привикнал на кацане и отлитане на вертолети. Или може би големият червен кръст отстрани на корпуса го отпусна. Каквито и да бяха причините, той не се чувстваше заплашен. Продължаваше да си ходи право към басейна.
Беше изминал повече от две трети от алеята, когато ние се спуснахме и закръжихме на около двеста стъпки. Когато той погледна нагоре и ме видя, можах да забележа как изражението му се променя. Той видя пушката и изведнъж всичко му стана ясно. Обърна се и се втурна назад по пътеката, а аз се целех в средата на гърба му.
Тогава изведнъж той направи нещо умно. Единственото, което беше възможно в случая. Инстинктът му подсказа, че гърбът му беше чудесна мишена, ако се движи направо по пътеката към къщата. Той се гмурна в тревата, претърколи се веднъж и отново стана, полусвит, бягащ на криволици — обратно към плувния басейн.
Дочух Ризър да ми крещи от пилотската кабина и усетих корпуса да се олюлява и нагласява, тъй като пилотът задържа в устойчиво положение заради мене. Пушката си стоеше стабилна и притисната до рамото ми, насочена към синьобялата цел, докато той бягаше на зигзаг към басейна, опитвайки се да се хвърли във водата и да се скрие под нея.
Когато достигна ръба на площадката за гмуркане, гърбът му дойде в центъра на мерника ми и аз изстрелях три куршума.
Докато падаше във водата, той беше вече мъртъв, с обърнато надолу лице и халат, разперен като криле, а тъмночервеното петно около него се разпространяваше бързо.
Тогава чух кучетата да лаят, видях половин дузина от тях да тичат към басейна от всички посоки, а трима мъже да се втурват надолу по пътеката откъм къщата. В този момент пилотът се наклони над лостовете и ние завихме наляво, и се заиздигахме бързо.
Точно преди да изгубя хората от поглед, видях, че единият от тях носеше пушка. Докато вратата пред мен се затваряше, първият куршум се вряза в корпуса. После още два.
— Боже господи! — извика Ризър на пилота. — Извади този шибан вертолет от обсега!
Пилотът рязко издигна вертолета над хребета, дърпайки го назад и напред, за да го направи трудно досегаема цел. Още два куршума изсвистяха през кабината, но разстоянието сега беше на наша страна. Бяхме точно над планинското било и го пресичахме, когато последният изстрел изтрещя отдолу и улучи крака на пилота. Той разкъса артерията от вътрешната страна на бедрото му и кръвта започна да блика от дупката.
Тогава вертолетът се наклони под нас и в неравен и криволичещ полет се заспуска към стената от дървета по планинския хребет.
Измъкнах се от седалката си и минах напред, като издърпвах колана от панталоните си, докато вървях. Коленичих до пилота и го превързах силно над раната, като стягах, колкото можех. Очите му започваха да се засенчват, но той все още беше в съзнание. Като погледна крака си и видя, че кръвта е спряла, малко дойде на себе си.
Ризър си сложи слушалките и защрака копчетата на радиостанцията. После се наклони над пилота.
— Можеш ли да ни свалиш долу?
— Ще направя всичко възможно, но не мога да гарантирам къде.