— Положението още не е съвсем отчайващо, нали?
— Не, ако успея да се справя. — Пилотът дишаше тежко. Говореше с огромни усилия.
— Добре. Дръж се. Виждаш ли ей там ивицата на пътя? Ще можеш ли?
— Ще се опитам, по дяволите.
Пилотът разтърси глава, за да дойде на себе си, и зави остро надясно, към пътя. Аз стисках превръзката около крака му, а Ризър говореше по микрофона: „Ние сме в беда. Пилотът е улучен от куршум. Можете ли да ни видите? Добре. Няма да успеем да минем сечището. Ще станем на палачинки долу. По дяволите, елате по-скоро тука и ни измъкнете.“
Той млъкна, за да чуе отговора, после каза: „Забравете това. Никой не идва насам. Вратите на двора са задръстени от навалица, а пътните барикади няма да пристигнат поне още десет минути.“
Ризър погледна пилота:
— Добре, слушай ме сега. Само не изпускай от поглед онази бетонна ивица. Ще бъдем долу след около минута. Тогава ще те оправим. Само си дръж очите отворени за още една минута и всичко ще бъде наред. Спусни ни леко, спокойно и спри…
Ние се спускахме надолу по склона на хребета стремглаво и неравномерно, прекалено бързо и в близост до дърветата. Но все пак той успя да изправи посоката и да вдигне вертолета на около стотина стъпки над земята. Ние се носехме и потъвахме, и засичахме в продължение на хиляда ярда над върховете на дърветата, като корпусът закачаше клоните на по-високите. И така — докато стигнахме до пътя, все още сивеещ се при недостатъчната светлина на утрото.
Пилотът ни смъкваше бавно, машината ту залиташе, ту се килваше в продължение на последните тридесетина стъпки, които ни отделяха от паважа. Тогава изведнъж очите му се затвориха, ръцете му се отпуснаха от лостовете и ние запропадахме право надолу.
Когато се ударихме в земята, главата ми се блъсна силно в таблото с апаратурата и аз отскочих и се претърколих по гръб към опашката. Изпълзях отново напред към пилотската кабина, като разтърсих глава, опитвайки се да си събера ума. Наоколо миришеше на разляно гориво.
Ризър се измъкваше от обвитата в пушек кабина, едната му буза беше дълбоко порязана. Пилотът лежеше, проснат по гръб, а кръвта отново бликаше от крака му.
Заопипвах наоколо, докато открих колана. Подмуших го под крака му и започнах да го затягам отново. Но Ризър ме сграбчи за рамото и ме дръпна настрана.
— Хайде, Тъкър. Изчезвай.
— Ти изчезвай, кучи сине. Да не искаш да изоставим това момче да му изтече кръвта.
Ризър се пресегна над рамото ми, дръпна колана от ръцете ми и го изхвърли навън на земята. Като се обърнах, видях дулото на пистолета, притиснат към врата ми, точно под ухото.
— Ако останеш тука, ще умреш.
Аз се обърнах отново към пилота, но Ризър ме извади от равновесие и ме изблъска от кабината на земята. Докато се навдигах на ръце и колене, спирачките на две коли изскърцаха и спряха на трийсет крачки от нас. Брукшайър, Тейг и Хенмайер излязоха от нея и се затичаха срещу нас.
Ризър ме посочи и каза:
— Вмъкнете го в колата. Иска да се прави на герой.
Те ме привлякоха през бетонната площадка и ме бутнаха на задната седалка на колата. Ризър се настани до мен, а Тейг и Брукшайър заеха предните места.
Ризър свали стъклото на прозореца и каза на Хенмайер:
— Зареди вертолета. Той ще избухне веднага, след като пламъците достигнат резервоара с гориво, но нека все пак да му помогнем.
Докато Хенмайер тичаше към неговата кола, Брукшайър направи остър завой по шосето и се насочихме обратно към Лос Анжелос. Бяхме изминали по-малко от миля, когато чух експлозията зад нас.
Тейг се обърна към нас и попита Ризър:
— Какво мислиш?
— Мисля, че се оправихме — отвърна Ризър. — Съвсем добре сме.
След две мили надолу по пътя спряхме в изоставена кариера за добиване на чакъл. Там ни чакаше един син камион, а млад чернокож мъж го караше. Отстрани на камиона пишеше „Химическо чистене“.
Ние излязохме от нашата кола, преместихме се в каросерията на камиона и седнахме на някакви възглавници, между закачалките с разни дрехи и костюми. Брукшайър седна зад кормилото и тръгнахме надолу по главния път, около половин миля, после завихме надясно по един черен път през дървета и хълмове. Подскачахме и се друсахме около четиридесет и пет минути. Черният път свърши и ние отново се включихме в магистралата, а колите бързаха от двете страни покрай нас.
Болките от ударите започваха да заглъхват, но цицината на главата ми пулсираше и аз чувствах, че ми се гади от всичко, което бях видял и направил. Казвах си, че нямаше начин да го избягна, и знаех, че това беше истина. И все пак някъде дълбоко в себе си отказвах да го повярвам.