59
На връщане към къщата видях Пайн, излязъл да ни посрещне по алеята.
— Какви са новините от вилата? — попита Ризър.
Пайн ме погледна и се обърна към Тейг:
— Как беше той?
— Нормално, слава богу. Какви са съобщенията?
— Джей провери в шест и десет. Бил е мъртъв, когато са го извадили от басейна.
— Има ли официално съобщение вече?
— Без подробности. Усукват го. Споменават нещо за произшествие в басейна. Но всички знаят, че има нещо друго. Радиото предава бюлетин на всеки пет минути, а телевизионните компании са се заели със събитието с пълна пара от половин час насам. Говорителят на Си Би Ес съобщи, че има слухове, че е мъртъв. Няма да могат да го държат покрито дълго време.
— Нека да погледаме — каза Ризър и тръгна към къщата с Пайн, а ние с Тейг вървяхме след тях.
Като влязохме вътре, попитах:
— Какво става с жена ми?
Пайн ме изгледа с невиждащ поглед и се обърна към Ризър:
— Слезте в залата за билярд. Там имаме три телевизора и няколко радиоапарата.
Застанах пред Пайн, който тъкмо се канеше да излезе от стаята.
— Я се разкарай с твоите скапани телевизори. Къде е жена ми?
— Добре е — отвърна Тейг. — Тя ще ви посрещне на аерогарата. Самолетът ви ще излети в…
— Престани да му целуваш задника, Марвин! — каза Пайн и се обърна към мен. — Не си проигравайте шанса, Тъкър. Вие стоите на хлъзгав терен. Ако приемете съвета ми, ще…
— Върви по дяволите с твоите съвети. Искам да видя жена ми. И го искам сега.
— Не ми обяснявай какво искаш. Или ще получиш и това, което не си искал.
— Успокой се, Рос — каза му Ризър.
— Хич не искам да се успокоявам. Този кучи син ми счупи ръката. А сега ще ми разправя и какво…
Аз се протегнах, сграбчих го за косата и го извих. После го извлякох през вратата към една от приемните пред залата. Взех стъклената гарафа от масата и я счупих в облегалката на стола.
Като все още го държах за косата, го завъртях около себе си и го проснах на стола в отдалечения край на стаята. Застанах зад него така, че раменете ми опираха в стената, и с едната си ръка издърпах главата му назад и притиснах нащърбеното гърло на счупената гарафа към шията му. Тейг и Ризър стояха на десет крачки от нас, вцепенени и тихи.
— Ще останем така, докато не видя жена си да влиза в стаята. — И аз притиснах стъклото до врата му и тъничка струйка крьв се проточи към яката му. — На всеки пет минути ще го забивам по-дълбоко. Ако тя не е тук до половин час, ще му прережа гърлото.
— Исусе Христе! — възкликна Ризър.
Точно срещу мен в другия край на залата имаше огромен часовник. Отне им двадесет и три минути да доведат Телма. Не исках да ме вижда как държа Пайн в това положение, с кръв, попиваща в предницата на ризата му. Но нямаше друг начин за действие в момента.
Щом Гадис я въведе през вратата, попитах Тейг:
— Кога е нашият самолет?
Телма стоеше и ме гледаше втренчено в другия край на залата.
— Ще бъде готов, когато и вие се приготвите — отвърна Тейг.
— Къде?
— В Бърбанк. Навън, в долината. Все още държах здраво Пайн.
— Хубаво. Искам да тръгнем още сега. И искам вие да ни откарате. В нормална кола. Не като тези вагони за добитък, с врати, които не могат да се отварят.
Телма не каза нищо. Като я погледнах, тя отмести очите си настрани.
Тейг я отведе до колата, а аз ги последвах, като влачех и Пайн с мен. Ризър, Гадис и Брукшайър стояха там и ни гледаха.
Телма седна на задната седалка. Преди да вляза отпред при Тейг, отблъснах Пайн. Той се заби в една леха с цветя край алеята. Свалих прозореца и наблюдавах как се изправя, опипвайки врата си и разглеждайки кръвта по пръстите си. После ме погледна с недоверчив и пълен с омраза поглед. Устните му се раздвижиха, но никакъв звук не излезе.
Колата потегли по алеята, а аз се обърнах към Телма. Лицето й беше бледо, а очите зачервени, като че беше плакала. Гледаше ме така, като че не ме беше виждала по-рано. Отново се обърнах напред и задържах поглед по пътя напред. По цялото шосе към аерогарата се виждаха наведени знамена и профучаваха полицейски коли. Чуваше се и вой на сирени.
60
Като стигнахме до аерогарата, Тейг прекара колата покрай главния вход и през целия паркинг и спря в най-отдалечения му край, където намери място за паркиране срещу оградата зад дългия алуминиев хангар. На сто ярда пред нас върху площадката видях реактивния самолет, който ни беше докарал от Коста Рика.
— Готов е — каза Тейг.
— Колкото по-скоро, толкова по-добре — отвърнах.
— Ще ви се стори дълго пътуването на празен стомах. Ако бях на ваше място, бих взел малко сандвичи от онова фургонче ей там. — Той посочи към алеята, където един човек в камион продаваше сандвичи, понички и кафе на редицата работници, влизащи и излизащи от хангара.