Дмитрий Биленкин
Принципът на неопределеността
„При връщане в миналото може да се попадне или в набелязаната точка от пространството, или в набелязания момент от времето. Да се осъществят и двете цели едновременно по принцип е невъзможно.“
Краката му често се подхлъзваха и това безпокоеше Берг. Ама че неприятна работа! Навикът му да ходи с обувки, от които калта сама се свличаше, го правеше подозрително тромав в грубите, скроени по един и същи калъп ботуши, по чиито подметки бяха полепнали цели буци глина. Не бяха взели пред вид тази подробност. Колко ли още такива пропуски щеше да открие? Добре, че местността се оказа безлюдна.
После пясък смени глината и Берг си отдъхна с облекчение. На височинката той спря. Самотен дъб ронеше плавно листа. Нивите бяха ожънати, към хоризонта те се губеха в сивкава мъгла и небето в съзвучие със земята беше сълзливо тъжно. В далечината, там където се виеше пътят, смътно се очертаваше камбанария на селска църква. От време на време я забулваше дъжделива пелена.
Изчислителите не го бяха подвели, мястото се оказа същото. А времето? В кой ли век го бе захвърлил принципът на темпоралната неопределеност? В седми или в седемнадесети? Отговора, изглежда, щеше да получи едва в града.
Едва сега, крачейки твърдо по мокрия пясък, Берг усети разликата между въздуха на онази епоха, от която идваше, и тази, в която попадна. Един човек от двадесетия век лесно би обяснил това с чистотата на тукашната атмосфера. Но за Берг то бе удивително, защото отдавна бяха минали годините, когато заводският дим от Северна Америка е засланял небето някъде над Хаваите. Тогава в какво бе причината? Може би въздухът на онази епоха, от която той идваше, носеше неизменния отпечатък на техносферата с нейните ембриомашини, оксидан и синтетика. Сигурно бе така. Тук, в този век, към общия мирис на гора, земя и треви явно нещо не достигаше.
си спомни той стих от Шиера. Дори небето е неповторимо във вековете…
Нямаше защо да бърза, тъй като трябваше да влезе в града под прикритието на мрака. Дрехите му, разбира се, бяха точно копие на дрехите на скитащ занаятчия. Но ако бе попаднал в неподходящ век… Вярно, че дрехите на средновековните скитащи калайджии едва ли са се влияели от веянията на модата, а главното, за всички той бе чужденец, следователно човек, имащ правото да носи необикновени дрехи. И все пак не биваше да рискува. В края на краищата да се надяваме, че това е първото и последното връщане на човека в миналото. Стига само някакви особени обстоятелства да не… Странно, нелепо: той е в свят, който вече от много векове е мъртъв. Скоро ще види далечните си прадеди, чиито кости отдавна са изгнили, и все пак тези прадеди сега се разхождат по улицата, седят в кръчмите, любят се, карат се, смеят се.
Безумно, непостижимо, но факт. Ако се замисли човек обаче, бъдещето е много по-нереално относно миналото, отколкото миналото — спрямо бъдещето. Защото миналото е вече било. А бъдещето — това е нищо, празнота, бяла мъгла. За всеки срещнат тук той, Берг, е пришълец от несъществуващото. Забавно… Берг погледна ръцете си. Обикновени, здрави, мазолести ръце. И неволно се засмя, спомнил си за научния съвет, където се спореше по методиката за възпроизвеждане на средновековните мазоли.
Пътят водеше към селото, но Берг пое през гората, по страничната пътека, която го избикаляше. Не че се боеше от преждевременни срещи и разпитвания. Просто в селото можеше да поискат услугите на калайджията, а в плана му не влизаше никакво спиране. Гората, през която вървеше, почти не напомняше чистите, поддържани гори на двадесет и първия век. Пущинак, гъсталаци и едва различима пътека. Не се мяркаха никакви хора, всичко говореше за безлюдност, за недостиг на сили, за пълна изолираност на селищата. Главният път представляваше тясна ивица кал със следи от последната, минала още преди дъжда каруца. Пътеката, по която вървеше, бе отъпкана, изглежда, от зверове, макар че се намираше под самото село. Очевидно бе попаднал все пак в ранното средновековие. Дали не в прекалено ранното?
Отвъд сумрачното дере започваше смърчова гора, вдясно между пролуките се мярна църквата, после дърветата пак я заслониха. Наблизо крякаше ято врани. От притъмнялото небе ръмеше дъжд. Под надвисналите клони на смърчовете се червенееха мухоморки. Скоро почнаха да се появяват обрасли с трева гробове, с посивели от времето, разкривени кръстове. Гробища… Някои надписи Берг успяваше да прочете. Погледът му равнодушно отбелязваше дати, полуизтрити изречения от евангелието, думи, изпълнени с печал и скръб. И изведнъж сърцето му оглушително затупа: сред храсталаците се белееше новичък кръст и на него бе надраскано — „Берг“.