Виж ти каква била работата! Той стана, залитайки като пиян. Съзнанието му възстанови последователността на събитията. Когато се опитваше да включи хроноскафа, още тогава, когато бяха двамата, той машинално натисна лоста на заден ход. И тогава апаратът за миг е задействувал, отнасяйки ги назад по оста на времето, а това означаваше… А това означаваше, че няма никакъв друг Берг в тринадесети век, че това е бил самият той. Движението на хроноскафа е било съвсем нищожно. Затова той се бе озовал в годините, предшествуващи появяването му тук.
Берг с тъга огледа сияещия свят, който сега бе станал негов свят. Той върна антигравитатора, спаси момичето, без при това да наруши хода на историята, но погуби себе си. Безсмислено бе да се надява, че някой ще успее да докара хроноскафа точно в тая точка на пространството и в тоя момент на времето, където се намираше сега. Не… уви, той знаеше предварително бъдещето си. Обречен бе да прекара остатъка от живота си в тринадесети век, този век щеше да стане негов век, щеше да живее в него, да срещне девойката, която щеше да обикне (вече я бе обикнал), щеше да си навлече ненавистта на епископа и да загине няколко дена, преди да я спаси. Обикновена, произтичаща от теорията примка на времето, когато „после“ предшествува „преди“… Още няма и помен от онзи гроб, в който щеше да бъде заровен, но той вече знаеше как изглежда той в скромните селски гробища. Оставаше му май още малко да живее.
И все пак даже в нещастието му провървя, защото това щеше да бъде живот, достоен за човека. Ще влезе в бой и ще победи, ще обикне и ще бъде обичан. Ще даде щастие на човек, който вече не мечтаеше за щастие. Ще стане баща. А това никак не е малко за човек от която и да е епоха.