Двата коня си пробиваха собствен път между дърветата. Надявах се, че няма да си избодат очите, но това изглеждаше далеч по-добър вариант, отколкото да бъдат изпечени. Снори хукна след тях, а аз се запрепъвах подире му. Зад мен огънят ревеше като живо същество, а боряните му отвръщаха с тънките писъци на собствената си агония.
Тичахме слепешком по пътеката, проправена от конете. Когато останах без дъх, спрях за момент и се обърнах. Пред очите ми се разкри цялата гора, озарена в оранжево сияние, и черните силуети на безброй дънери и клони.
— Бягай! — изкрещях ненужно, след което започнах да си пестя дъха, за да изпълнявам по-добре собствената си заповед.
Пожарът прескачаше от дърво на дърво със забележителна скорост. Движеше се по-бързо по върховете на дърветата, отколкото по земята, и на няколко пъти се озовавахме под покрив от пламъци, докато звярът ревеше зад нас. Дървета избухваха секунди след като огънят ги обхванеше. Буквално избухваха — гигантски рояци оранжеви искри политаха нагоре към небето. Огънят се носеше по обсипаните с иглички клони като вятър и поглъщаше всичко. Една горяща ръка, притиснала се към гърба ми, ме подтикна да удвоя усилията си. Пътищата на Рон и Слейпнир се разделиха; аз избрах този вляво. На стотина метра по-нататък зърнах коня си през дърветата отстрани: цвилеше бясно, заплетен в нещо, най-вероятно шипка. Не е лесно да хванеш кон, а Рон беше силен и ужасът от пламъците му вдъхваше допълнителна енергия. Само че остана впримчен там, а аз побягнах, като сипех ругатни. Поне огънят щеше да го довърши бързо и той щеше да се превърне в разтопена мазнина и овъглени кости, преди да е усетил, че огнената буря го е връхлетяла.
Видях Снори пред себе си, озарен от огъня. Силите на Слейпнир вече ѝ изневеряваха. И двамата се катереха с мъка по един стръмен склон.
— Бягай. — Изпъшканата дума прозвуча само малко по-силно от накъсания ми дъх.
Добрахме се до билото преди пламъците, с изключение на онези, танцуващи високо над нас по върхарите на дърветата.
— Слава на Хел. — Снори се подпря задъхан на един дънер. Оттатък склонът се спускаше също толкова стръмен като този, по който се бяхме изкачили, и дърветата оредяваха с всяка крачка, а където земята се изравняваше, пред нас се ширваха миля след миля огряна от луната трева.
21.
Човек може да се удави в тревните морета на Туртан. Сред полюшващата се зеленина, къдрена от вятъра, заобиколен от двайсет и повече мили студени тресавища и остра трева във всяка посока, ти се струва, че се носиш по безбрежен океан.
Огънят зад гърбовете ни поне ни даваше отправна точка, някаква представа за разстояние и мярка. Това са неща, които лесно можеш да загубиш сред тревата. Докато вървяхме, Снори ми разказа, че боряните бродели из гори като Гауфог от поколения. Историите се различаваха относно произхода на първоначалното зло, но тези създания източвали кръвта на жертвите си и я заменяли с мъзга и смола от най-старите дървета. Запазвали някаква интелигентност, но и да служели на някой господар, различен от собствения им глад, за това не се говореше. Все пак трудно беше да се повярва, че не са били пратени на пътя ни от Мъртвия крал.
— Никакви гори повече — отсякох.
Снори избърса саждите от очите си и кимна.
Изминахме миля, после още една, и накрая рухнахме изнемощели на един полегат склон и загледахме назад към дима и пламъците, виещи се над горящия лес. Изглеждаше немислимо, че такъв ад, който мяташе жар до небесата и опърляше самите облаци, може да е започнал от малка искрица на моя кремък, раздухана от дъха ми. И все пак може би всеки живот е именно това, целият свят е именно това, сблъсък на огромни пожари, всеки от тях лумнал от нищото. Би могло да се каже, че цялото ми приключение започна от един зар, който трябваше да покаже пет или две, но вместо това се търкулна на едно и злобното око на тази единица се впери в мен, гледайки ме как затъвам все повече в дълговете си към Мейрес Алус.
— Този път бяхме на косъм — казах.
— Да. — Снори седеше, опрял колене в гърдите си. Извади една клечка, заплетена в косата му.
— Не можем да продължаваме така. Следващия път няма да извадим такъв късмет. — Той трябваше да съзре мъдростта в думите ми. Двама души не могат да продължават срещу такъв противник. И друг път съм залагал на малкия шанс — не живота, но състоянието си, — и все пак никога при такава безнадеждна ставка, каквато ми предлагаше Снори. Без награда и без цел.
— Бих искал да направя такава клада за Карл. — Снори махна с ръка към горящия хоризонт. — Издигнах неговата край Водинския лес от опадали клони. Дърветата бяха прекалено натежали от зимния сняг, та огънят да се разпространи, но бих ги изгорил всичките.