— Той трябваше да получи кораб, моят Карл — въздъхна той. — Викингски кораб. Щях да го положа пред мачтата с брадвата на баща ми и такава броня, която би му служила във Валхала. Само че нямаше време, а не можех да го оставя, за да го намерят и използват мъртвите. По-добре да го изядат вълците, отколкото това.
— Значи той ти каза за някакъв ключ? — рекох. Снори ми беше разказал за това в руините на Компер, но после бе млъкнал. Може би сега, с тези мили пламтящ лес зад нас, който гореше, както бе горял Компер, щеше да заговори пак. Първородният му син си беше счупил ръцете, за да се измъкне от оковите, и последните му думи към Снори бяха за някакъв ключ.
И в мрака на тревистата равнина, с пламтящия в червено Гауфог зад нас, Снори ми разказа една история.
Баща му му разказвал историята за Олаф Рикесон и неговия поход до Горчивия лед. Снори я слушал много пъти до огнището. Татко му я подхващал в най-дълбоките зимни нощи, когато ледът по Уулиск се оплаквал остро от студа.
Трябва да си нещо повече от воин или генерал, за да поведеш десет хиляди души към Горчивия лед. Десет хиляди, които не са викинги, биха умрели, преди да стигнат до истинския лед. Десет хиляди, които знаят достатъчно, за да оцелеят, биха били достатъчно умни да не тръгват. Там няма нищо за хората. Дори иновените се държат край брега и по морския лед. Китове, тюлени и риба — това е всичко, което изхранва хората по такива места.
Може би никога никой ярл не бил имал под свое командване толкова галери, колкото Олаф Рикесон, нито пък бил прекарвал през Северно море повече съкровища, спечелени с брадва и огън от по-слабите. И въпреки това било нужно нещо повече от неговата дума, за да събере десет хиляди от суровите брегове на фиордите, където сто души се смятат за армия, и да ги поведе към Горчивия лед.
Олаф Рикесон имал видение. Боговете били на негова страна. Мъдреците подкрепяли думите му. Руническите камъни говорели в негова полза. И нещо повече. Той имал ключ. До ден-днешен вьолвите спорели как е попаднал у него, но според разказа на бащата на Снори Локи го дал на Олаф, след като той изгорил катедралата на Белия Христос в Йорк и изклал там два пъти по сто монаси. Какво е трябвало да му обещае Олаф в замяна никога не се споменавало.
Фактът, че божият дар бил ключ, винаги разочаровал Снори, но пък нали Локи е богът на разочарованията, редом с други неща като лъжите и мошеничеството. Снори би предпочел таран. Един воин разбива вратите — не ги отключва. Но баща му му казал, че ключът на Олаф бил талисман. Той отварял всяка ключалка, всяка врата, и нещо повече — отварял човешките сърца.
Най-старите легенди разправяли, че Олаф потеглил да отвори дверите на Нифлхайм и да предизвика ледените великани в леговището им, да посрами боговете и техния фалшив Рагнарьок с много слънца и да доведе истинския край на всичко съществуващо в една последна битка. Бащата на Снори никога не отричал тази история, но казвал, че едно нещо може да прикрива друго, също като финта в битките. Хората, казвал той, най-често са движени от основни нужди — глад, алчност, похот. И че историите израстват от семенце и се разпространяват като плевели. Може би боговете били докоснали Рикесон, а може би един кръвожаден разбойник бил повел на север няколкостотин души да нападнат иновените и от неговия провал се пръкнала песен, от която бардовете изтъкали сага и я поставили сред най-лелеяните спомени на Севера. Каквато и истина да имало в нея, годините я били отнели.
Когато Снори остави кладата на сина си, последните дърва още пламтяха, а снегът от всички страни се отдръпваше, за да оголи черната земя на Водинския лес. Зад него искрите се виеха към небето сред облак от черен дим. Той пое през хълмовете към вътрешността на сушата, оставяйки Уулиск далеч зад себе си. Последва дирята на Свен Скършигребло и мъжете от Удавените острови през скалните полета на Тьорн, където свирепи ветрове ваят самите канари. Над Тьорн се намираха Ярлсоновите възвишения, а отвъд тях — Горчивият лед.
Снори нямаше представа какво ще прави, щом настигне врага си, освен да умре доблестно. Беше обсебен от скръб, вина и ярост. Може би поединично всяко от тези чувства би го съкрушило, но борбата между тях създаваше у него някакво равновесие и той продължаваше напред.
Темпото, зададено от нападателите, беше смазващо и Снори не смяташе, че Фрея или Егил, който бе само на десет години, биха могли да го издържат. В мрачните си видения той ги виждаше мъртви, крачещи редом с неуморните трупове, които бяха слезли на брега при Осемте кея. Карл обаче беше оцелял. Враговете държаха пленниците си в окови — нямаше логика да ги водят към вътрешността, но некромантите бяха поискали живи пленници, това поне беше ясно.