Плюх на пътя.
— Проклета да е варварската ти логика. — Това беше единственият контрааргумент, който успях да измисля.
— Значи решено. Отиваме. — Снори се усмихна и тръгна.
Пришпорих Слейпнир след него.
— Щом е толкова могъща, със сигурност не приема случайни хора.
— Ние не сме случайни хора, Джал — подхвърли през рамо Снори. — Аз съм хаулдр на Уулискинд. Двамата с теб носим необичайна магия, а Слейпнир вероятно е потомка на някой легендарен кон. — След още десет крачки добави: — А, да, и ти си принц на нещо си там.
Проклет да бях, ако ми се искаше да видя друга вещица, докато съм жив — впрочем аз и първата не исках да я виждам, — само че вариантите ми се изчерпваха, освен ако не горях от желание да се озова на кораб, плаващ през езически морета в търсене на нероден предводител на армията на Мъртвия крал.
Изравних се със северняка.
— Добре де, и как ще я открием?
— Това е лесната част — каза Снори. — Ще хванем влак.
Нямах никаква представа какво е това влак, но не исках да давам на викинга нова възможност да ми се подиграва за невежеството, затова го последвах, без да се оплаквам.
Минахме покрай няколко ферми. Местните жители караха реколтата с каруци да я продават или да я съхраняват за зимата. Всички ни забелязваха, особено Снори, и макар все още да ме дразнеше, че един човек от простолюдието, при това северняк, засенчва чистокръвен принц на Червения предел, се зарадвах да видя, че неговият ръст е също такава рядкост за Севера, както и за Юга. Част от мен тайничко се притесняваше, че може горе сред фиордите всички мъже да са сложени по модела на Снори и да се окажа джудже сред великани.
Някои фит-фирар се опитаха да го заговорят на стария език на Севера, но Снори им отговаряше на имперския език, добродушно, като им благодареше за любезността. Всеки, когото срещнехме, ни разказваше едно и също за Скилфар. Вьолвата пристигнала без предупреждение преди месец и никой не я бил виждал освен малцината, достатъчно дръзки да я потърсят. Снори попита за най-близката гара и въоръжени с напътствия, отбихме от пътя и поехме през полята.
Гарата се оказа просто една широка обрасла с трева траншея с нещо като каменен ръб, надвиснал от едната ѝ страна. Стигнахме до нея под сиви небеса и ръмящ мразовит дъжд.
— Тя в ров ли живее? — Бях чувал за тролове, които живеят под мостове, и за вещици в пещери…
— Сега ще следваме линията — каза Снори и пое по единия край на рова в посока североизток.
Постепенно траншеята стана плитка, а после се изгуби съвсем, но ние продължихме през бърда и ливади и намерихме отново линията, този път като насип, издигащ се на метър над околния терен. Едва когато стигнахме хълмовете обаче получих някаква представа какъв страховит звяр трябва да е бил влакът, че да оставя такива следи. Там, където човек би заобиколил или потърсил най-лекия път нагоре по някой склон, влакът просто бе продължил напред. На едно място минахме по камениста урва, дълбока трийсет крачки, където той си беше прорязал път през самата скала.
Накрая земята премина в редица от по-внушителни хълмове, а влакът все така не се отклоняваше от пътя си. Отпред ни чакаше кръгла дупка, пробита в хълма, десет разкрача в диаметър и по-черна от грях. Дъждът се усили и потече по врата ми — носеше със себе си свой собствен студ и специфично гадно чувство.
— М-да… Не влизам там, Снори. — Сър Джордж може да е последвал своя дракон в пещерата, но проклет да бях, ако тръгнех на лов за влак в земните недра.
— Ха! — Снори ме тупна по рамото, сякаш се бях пошегувал. Заболя ме и си напомних да не се шегувам наистина с него, когато е на една ръка разстояние.
— Сериозно. Ще чакам тук. Като се върнеш, ще ми разкажеш как е минало.
— Няма влакове, Джал. Отдавна са изчезнали. Не е останал и кокал от тях. — Хвърли поглед към суровата местност зад нас. — Но ако искаш, можеш да останеш тук сам, докато аз вляза да видя Скилфар. — Присви устни.
Нещо в думата „сам“, произнесена в тази пуста местност, ме накара да размисля. Изведнъж загубих желание да остана навън под дъжда. Освен това трябваше да чуя какво има да каже тази вещица за проклятието, вместо да разчитам на онова, което Снори ще си спомня от думите ѝ или ще реши да сподели с мен. И така, влязохме заедно — Снори пръв, а аз след него, повел Слейпнир.
След стотина крачки кръгът светлина зад нас бе само смътно напомняне, че някога сме можели да виждаме.