— Останали са ми още две факли. — Посегнах за раницата си.
— По-добре да ги запазим — рече Снори. — Тук пътят е само един.
Разбира се, в тъмното ни дебнеха ужаси. Или поне мен ме дебнеха. Представях си бледите хора от гората, които пристъпват тихичко зад мен или чакат мълчаливо от двете ни страни, докато минаваме.
Вървяхме дълго. Снори плъзгаше една пръчка по стената, за да не губи контакт с нея, а аз следвах звука на стърженето. Слейпнир потропваше отзад. На места таванът капеше или висяха дълги повлекла слуз. На всеки петстотин метра имаше шахта, водеща нагоре, не по-широка от човек, която ни позволяваше да зърнем бледото небе. Около тези отвори имаше струпани странни растения, които протягаха многопръстите си листа към светлината. Другаде частични срутвания ни принуждаваха да се катерим по купчини нестабилен трошляк и копитата на Слейпнир събаряха лавини от камъчета. На едно място някакъв огромен къс Строителска скала препречваше пътя почти изцяло, оставяйки само тесен процеп от едната страна, през който трябваше да се промушим. Снори ми позволи да запаля факлата за това минаване, но после ме накара да я угася в една локва. Не спорих с него — за пътя, който бяхме изминали досега, вероятно щяха да изгорят и двете факли, пък и разкритото от светлината изглеждаше достатъчно скучно, не се виждаха никакви чудовища, нито дори захвърлен череп или счупена кост.
Когато без никакво предизвестие ме обгърнаха вкочанени ръце, изпищях достатъчно силно, за да съборя тавана, и рухнах, размахвайки диво юмруци. Улучих нещо твърдо и болката само усили страданията ми.
Кухо трополене се разнесе от всички страни.
— Джал!
— Пусни ме! Пусни ме, твойта мамица!
— Джал! — повтори Снори по-високо, напрегнат, но все пак достатъчно спокоен.
— Ах, ти, шибаняко! — Нещо твърдо ме мушна в окото и нападателят ми падна с тропот.
— Май сега е моментът за факлата, Джал.
Настъпи тишина, нарушавана единствено от тежкото ми дишане и нервното потропване на копитата на Слейпнир.
— Шибаняци! — Докопах ножа си и разсякох няколко пъти въздуха за всеки случай.
— Факлата.
— Тук някъде е. — След минута-две трескаво дърпане на ремъци и тършуване из раницата запалих праханта. Факлата поде огъня и сиянието ѝ се разрасна. — Ису Христе!
Пред нас бледи фигури изпълваха тунела в безкрайни редици. Статуи на мъже и жени, повечето с нормален ръст, всичките голи и без гениталии. От двете ми страни лежаха прекатурени образци, а последният ми враг протягаше ръка към тавана.
— Армията на Хемрод — каза Снори.
— Какво? — Някои от статуите имаха изрисувани очи, други пък коса, но повечето бяха плешиви, безоки, много от тях само със смътни очертания, дотам, че понякога чак пръстите им бяха слепени, и с гладки лица. Мнозина бяха заели странно небрежни пози, приличаха повече на скучаещи благородници, отколкото на маршируващи воини. Между всеки две редици имаше място за минаване и Снори някак си беше успял да го уцели, оставяйки ме да се блъсна в първата редица.
— Хемрод — каза Снори.
— Хемроиди на теб! Никога не съм чувал за него. — Хванах фигурата пред мен за протегнатата ръка и я вдигнах на крака. Не тежеше почти нищо. От каквото и да бе направена, беше много по-леко от дърво. Почуках по нея. — Кухи ли са?
— Това са творения на Строителите. Статуи, предполагам. Хемрод е властвал по тези места преди Империята да се разрасне върху земите му. Когато го погребали тук долу, оставили армия от тези пластимасови воини да го пазят и да му служат в отвъдния живот. Може би те чакат Рагнарьок заедно с него във Валхала.
— Пфу. — Станах и се изтупах. — Аз бих предпочел по-свестни войници. Виж само: повалих седем, биейки се на сляпо.
Снори кимна.
— Макар че, ако бъдем честни, имаше си пищящо момиче да ти помага. — Погледна назад по тунела. — Чудя се къде ли се е дянала.
— Яж лайна, северняко!
Тръгнах между редиците.
— Знаеш ли, сигурно някой постоянно ги изправя — обади се Снори зад мен.
Спрях и преместих факлата в лявата си ръка. Дясната вече ме болеше от протягане нагоре и от капките гореща смола, които пареха пръстите ми.
— Защо?
— Ами логично е. Те са стояли тук петстотин години, че и повече. Едва ли си първият, който се е блъснал в някоя от тях.
— Искам да кажа, защо ще си правят този труд?
— Магия. — Снори изпухтя. — Това е старо заклинание, защита. Казват, че старата магия била най-дълбока. Скилфар ненапразно живее тук, когато дойде на юг.
— Е, аз нямам намерение да ги изправям. — Вдигнах факлата по-високо. — Отпред има някаква зала.
Като се приближихме, видях, че може би по-удачното название е пещера: не заради природата на кухината — тя беше човешко творение, — а заради размерите ѝ. Чернотата в нея поглъщаше светлика на факлата ми. Пред нас се простираше покрит с ръжда под и тази част, която можех да видя, беше пълна със Строителски статуи, всичките обърнати навън от някакъв скрит център. От двете ни страни зееха тунели, с още статуи, губещи се в мрака. Прецених, че ако тунелите са разположени на равни разстояния, тук трябва да се срещат осем, дори може би десет от тях. Това някога трябваше да е било леговище на влакове, които са се виели един около друг като гигантски змии.