Снори ме смушка и аз продължих предпазливо между редиците. Някаква мръснишка част от мен, която винаги бди, забеляза, че огромното мнозинство от статуите тук са женски, всичките в еднакви сковани и неловки пози; светлината на факлата ми трепкаше по стотици, ако не и хиляди древни, но вирнати пластимасови бюстове.
— Застудява — обади се Снори зад рамото ми.
— Да. — Спрях, подадох му факлата и заобиколих една гола пластимасова жена, за да застана зад него. — След теб. В края на краищата тя е твоята Лоша вещица от север. — Някак си думите „лоша вещица“ съумяха да заехтят из залата и им отне адски дълго време да заглъхнат.
Снори сви рамене и тръгна напред.
— Остави коня.
Пътеките между радиално разположените редици статуи се стесняваха все повече, докато се приближавахме към центъра, и скоро Слейпнир щеше да почне да ги събаря наляво и надясно. Пуснах юздите ѝ.
— Стой тук.
Тя премигна с едното си гуреливо око — другото вече се беше слепнало от секрет — и сведе глава.
Температурата вече падаше с всеки метър и по пластимасовите фигури от всички страни блестеше скреж. Увих ръце около тялото си и издишах облаче пара.
По средата на залата се издигаше кръгла платформа с четири стъпала, а в центъра ѝ, на покрит с лед стол, седеше Скилфар: висока, ъгловата, с бяла кожа, изпъната върху стърчащите кости, и увита в кожите на северни лисици. Бяла мъгла се виеше от крайниците ѝ, сякаш бяха достатъчно студени да трошат стомана. Очи като замръзнала морска вода се втренчиха във факлата на Снори и тя угасна, а светлината ѝ бе заместена от звездно сияние, което се издигаше от заскрежените крайници на древните пазители.
— Гости. — Тя завъртя шия и ледът изхрущя.
— Приветствам те, Скилфар. — Снори се поклони. Зад него аз се зачудих какво ли точно прави тази вещица, седнала в мрака, когато ни няма нас, за да си приказваме.
— Воин. — Тя наклони глава. — Принц. — Студените ѝ очи се спряха за миг върху мен. — Вие двамата, обвързани от Сестрата, колко забавно. Тя наистина се наслаждава на дребните си шегички.
„Дребни шегички ли?“ В мен се надигна гняв и изтласка част от благоразумния ми страх.
— Вашата сестра ли, мадам? — Зачудих се колко ли е студена кръвта ѝ.
— Тя би ви казала, че е сестра на всички. Ако говореше. — Скилфар се надигна от стола си и мразовитият въздух потече от кожата ѝ върху пода като мляко. — От вас се носи вонята на зли сънища. — Тя сбърчи нос. — Чия поквара е това? Не е добре направено.
— Близначка ли си на Мълчаливата сестра? — процеди Снори през стиснати зъби и брадвата му започна бавно да се надига.
— О, тя има близнак, със сигурност. — Скилфар се приближи към ръба на платформата, само на метри от нас. Лицето ме заболя от студа. — Не би искал да ме удариш, Снори вер Снагасон. — Тя посочи с единия си дълъг пръст към брадвата, чието острие вече беше на нивото на раменете му.
— Да, не бих — съгласи се той, но тялото му остана присвито, готово за удар.
Открих, че пристъпвам напред с вдигнат меч, макар че нямах никакъв спомен да съм го вадил, нито пък желание да се озова по-близо до нея, отколкото вече бях. Всичко ми се струваше като в сън. Очите ми се изпълниха с видения на вещицата, умираща на острието пред мен.
Скилфар повя лекичко с ръка към лицето си и вдиша дълбоко през острия си нос.
— Сагеус е докоснал умовете ви. Особено твоя, принце. Само че е пипал грубичко. Обикновено има по-деликатна ръка.
— Сега! — Думите избликнаха от мен. — Направи го сега, Снори! — Затиснах устата си с длан, преди да успея да се прокълна още повече.
С два скока той се озова на стъпалото под Скилфар, вдигнал брадвата си високо над нея, огромните мускули на ръцете му готови да я стоварят върху слабото ѝ тяло. И все пак спря удара си.
— Задай правилния въпрос, дете. — Скилфар откъсна очи от Снори и срещна погледа ми през морето от статуи. — По-добре е сам да отърсиш Сагеус от себе си. По-безопасно е, отколкото да го направя аз.
— Аз… — Спомних си благите очи на Сагеус, намеците му, които се бяха превърнали в истини, докато ги обмислях. — Кой… кой е близнакът на Сестрата?