— Пфу. — Дъхът на Скилфар се уви като бяла змия около тънкото ѝ тяло. — Мислех, че тя ще избере някой по-добър. — Протегна ръка към мен и ледени висулки щръкнаха изпод ноктите ѝ.
— Чакай! — извиках. По някаква причина пред погледа ми изплува медальонът. Цял, с всички камъни по местата им. — Аз… Кой… Гариус! Кой е Гариус?
— Така е по-добре. — Ръката се отпусна. Но усмивка все още нямаше. — Гариус е братът на Сестрата.
Спомних си дядо Гариус, стар и сакат в своята стая в кулата, с медальона в ръка. „Имах близначка — беше ми казал веднъж. — Разделиха ни. Но не се разделихме поравно.“
На стъпалото под Скилфар Снори беше свалил брадвата и премигваше, сякаш се отърсва от остатъците на някакъв сън.
— И кръвта му може да развали това проклятие? — Въпросът излетя в бял облак пред мен.
— Заклинанието на сестра му ще бъде разрушено — каза Скилфар.
— Какви други начини има да се разруши?
— Знаеш ги.
— Ти не можеш ли да го направиш? — Опитах се да пусна една обнадеждена усмивка, само че замръзналото ми лице не се подчиняваше.
— Не искам. — Скилфар се върна на стола си. — Неродените нямат място сред нас. Мъртвия крал играе опасна игра. Ще се погрижа амбицията му да бъде съкрушена. Много скрити ръце действат срещу него. Може би всички освен ръката на Синята дама, а нейната игра е още по-опасна. Така че не, принц Джалан; ти носиш целта на Мълчаливата сестра и магията, с която тя се опитва да погуби най-великия от слугите на Мъртвия крал. Нямам интерес да ти я отнемам. Мъртвия крал има нужда да му подрежат ноктите. Силата му е като горски пожар. — Зачудих се върху избора ѝ на думи. — Но също като пожара, тя ще унищожи онуй, що я подхранва, и гората ще надделее. Освен, разбира се, ако не изгори самата скална основа. Трябва да погубиш неродения. Това ще осъществи целта на заклинанието и то ще те напусне. Няма друг избор пред теб, принц Джалан, а когато избори няма, всички мъже са еднакво смели.
— Как? — попитах, без наистина да искам да знам. — Как да погубя неродения?
— Как живите някога са надвивали мъртвите? — Тя се усмихна студено. — С всеки удар на сърцето си, с всяка гореща капка на кръвта си. Истината за заклинанието на Сестрата е скрита от мен, но отнеси го там, където те води, и се моли това да се окаже достатъчно. Такива са целите, на които служиш.
Снори слезе с тежки стъпки и застана до мен.
— Аз имам собствени цели, Скилфар. Мъжете не служат на вьолвите. — Той покри острието на брадвата си с кожения калъф, който бе свалил преди минута.
— Всичко служи на всичко останало, Снори вер Снагасон. — В гласа на вещицата нямаше разпаленост. Даже звучеше по-студено отвсякога.
За да ги отвлека от по-нататъшни спорове, попитах високо:
— Да се моля да се окаже достатъчно ли? Молитвите са хубаво нещо, само че аз не се уповавам много-много на тях. Мълчаливата сестра трябваше да хване враговете си неподготвени. Трябваше да рисува руните си и бавно да затваря своята мрежа около тях. И дори тогава нероденият избяга, когато аз разкъсах една-единствена руна… така че да речем, че намеря някакъв начин да освободя това заклинание… как би могло то да унищожи даже един нероден, а камо ли няколко?
Скилфар повдигна лекичко вежди, сякаш сама се чудеше.
— Казват, че някои вина ставали по-хубави с времето, ако са бутилирани.
— Вино ли? — Хвърлих поглед към Снори да видя дали той разбира.
— Тази магия не би могла да се носи от кои да е двама души — рече Скилфар. — Тя изисква правилните приемници. Нещо в това заклинание, във вас двамата, просто си пасва. Ти си от нейната кръв, принц Джалан, а Снори има у себе си нещо, което го прави подходящ за тази задача. Моли се или не се моли, но единствената ти надежда е заклинанието в теб да укрепне заради това кой си и какъв си, заради пътешествието ти, и когато моментът настъпи, да е по-силно, а не по-слабо, отколкото е било.
— Аз не отивам на север като послушно кученце на някаква вещица — изръмжа Снори. — Отивам там със своя собствена цел и ще…
— Защо тя е мълчалива? — Ръгнах с лакът северняка, за да го накарам да млъкне. Зададох този въпрос само за да отвлека вниманието и на двамата от напиращата на устните му кавга.
— Защо Сестрата никога не говори?
— Това е цената, която плаща за знанието на бъдещето. — Скилфар извърна поглед от Снори. — Не може да говори за него. Не казва нищо, за да не бъде сделката нарушена от някоя случайност или дума, неволно изплъзнала се от езика ѝ.
Присвих устни и закимах уж с интерес.
— Аха. Това… това звучи разумно. Както и да е, ние наистина трябва да вървим. — Посегнах и дръпнах колана на Снори. — Тя няма да ни помогне — изсъсках.