Снори обаче, инат както винаги, не позволи да го издърпам.
— Срещнахме един човек, Тапрут. Той също говореше за скрити ръце. Сива зад нас и черна на пътя ни.
— Да, да. — Скилфар махна пренебрежително. — Сестрата ви е пратила по вашия път, а Мъртвия крал се опитва да ви спре. Разумно желание, като се има предвид, че сте пратени да му попречите да събере армия мъртъвци от леда.
— Никой не ни е пращал! — заяви Снори по-високо от препоръчителното за пред една ледена вещица. — Аз избягах! Тръгнал съм на север, за да спася моето…
— Да, да, твоето семейство. Щом казваш. — Скилфар срещна погледа му и Снори беше този, който отклони очи. — Хората, които са правили избори, винаги имат чувството, че владеят съдбата си. На малцина изобщо им минава през ума да се запитат кой е оформил и им е поднесъл тези избори. Кой поклаща моркова, който те си мислят, че сами са избрали да следват.
Сега, когато Снори спомена брътвежите на Тапрут и Скилфар им придаде известна значимост със своето тълкувание, си спомних още нещо, което бе казал собственикът на цирка.
— Синя ръка зад черната, червена зад сивата. — Думите сами се откъснаха от езика ми.
Очите ѝ се завъртяха към мен и почувствах как зимата спуска мраз отгоре ми.
— Елиас Тапрут е казал това?
— Ъъъ… да.
— Виж ти, този човек наблюдава по-внимателно, отколкото си мислех. — Тя събра белите си пръсти под ръбатата си брадичка. — Червената и Синята. Ето я битката на нашата епоха, принц Джалан. Синята дама и Червената кралица. Баба ти иска император, принце. Знаеше ли го? Иска да обедини наново Разделената империя… да спои всички пукнатини, видими и невидими. Иска император, защото такъв човек… е, той би могъл да завърти колелото назад. Тя иска това, а Синята дама — не.
— Ами ти? — попита Снори. Аз бих попитал: „Какво колело?“
— Хм. И двата варианта изискват ужасна цена и са изпълнени с риск.
— А няма ли трети?
Скилфар поклати глава.
— Хвърлях руните, докато се натрошиха от падане. Не виждам нищо освен червеното и синьото.
Снори сви рамене.
— Дали ще има император, или не, за мен е без значение. Жена ми и синът ми, Фрея и Егил, ето кое ме зове към ледовете. Ще се погрижа Свен Скършигребло да умре и ще получа възмездието си. Можеш ли да ми кажеш дали още е в Черната крепост?
— Оставаш все така втренчен в моркова си, а, Снори вер Снагасон? Погледни отвъд него. Погледни напред. Когато ундоретите плават, нима се ориентират по водата под носа на кораба им? Би трябвало да се запиташ защо той изобщо е там. Дали копаят под леда просто за още трупове? И ако не, какво друго търсят и с каква цел?
Нещо като ръмжене, но още по-свирепо, се надигна в гърлото на Снори.
— Скършигребло…
— Да вървим! — Дръпнах го по-силно за колана, преди нравът му да е загробил и двама ни.
Снори прегърби огромните си рамене и се поклони сковано.
— Боговете да те пазят, Скилфар.
Оставих го да мине покрай мен и също се поклоних, само че доста по-дълбоко. Социалното положение е едно, но винаги съм смятал, че една страховита, родена в ада вещица заслужава толкова кланяне, колкото е нужно, за да не те превърне в жаба.
— Моите благодарности, мадам. Аз се оттеглям и ще се моля вашата армия да ви пази в безопасност.
— Стъпвайте внимателно по леда — извика Скилфар подир нас, сякаш имаше публика. — Двама герои, единият воден напосоки от пишката си, а другият на север от сърцето си. Никой от тях не влага ум във важните решения. Да не ги съдим сурово, войници мои, защото нищо не е наистина дълбоко, нищо не крие голямо значение. Именно от плитчините се надигат емоциите, родени от прости нужди, за да ни насочват, както винаги са насочвали хората, насочвали са Строителите, насочвали са самите богове към истинския Рагнарьок, края на всичко съществуващо. Покой. — Не беше устояла на желанието да изкоментира. Предполагам, че и за най-мъдрите е трудно да не се изфукат, че са мъдри.
Думите ѝ ни последваха на излизане от залата. На малко разстояние навътре в тунела спрях, за да запаля отново факлата.
— Рагнарьок. Само за това ли мисли Северът? Това ли искаш, Снори? Някаква голяма битка и разрушен и мъртъв свят? — Не можех да го виня, ако го искаше. Не и след онова, което го беше сполетяло през последната година, но бих се разтревожил, ако разбера, че винаги е копнял за такъв край, дори и в нощта преди черните кораби да пристигнат в Осемте кея.
Затрепкалата върху факлата ми светлина го огря тъкмо докато свиваше рамене.
— А ти искаш ли рая, който вашите свещеници рисуват по таваните на катедралите?
— Добре казано.
Тръгнахме си без повече теологични дискусии. Когато факлата започна да пращи и да трепка, запалих от нея другата — писнало ми беше да ме пляскат по лицето слузести висулки, да се спъвам в стърчащи пластимасови крака, да стъпвам в студени локви и да си удрям пръстите в каменни блокове, паднали от тавана. Смущаваше ме и възможността за призраци. Въпреки цялото ми репчене в залата на вещицата дългата нощ в тунелите ми късаше нервите. Пазителите ѝ ми се струваха все по-зловещи от минута на минута; в танцуващата светлина крайниците им сякаш мърдаха. Постоянно зървах движение с крайчеца на окото си, но когато се обръщах рязко, редиците им си оставаха ненарушени.