Никога не съм си падал по броденето в мрака. Изглеждаше обаче, че светлината ни няма как да изтрае до края на пътешествието. Държах факлата високо и се молех преди да угасне да зърнем кръгче дневна светлина далеч отпред.
— Хайде, хайде — мълвях, докато крачехме. Бяхме оставили пластимасовите войници далеч зад себе си, но как можех да съм сигурен, че не ни следват току отвъд светлината на факлата? — Хайде.
Някак си факлата продължаваше да гори.
— Слава богу! — Посочих към дългоочакваното петънце ден. — Не мислех, че ще издържи.
— Джал. — Снори ме потупа по рамото. Обърнах се и погледът ми проследи неговия до ръката ми, вдигната над главата.
— Мама му ста… — Факлата представляваше почерняла угарка, която дори вече не димеше. Пръстите, които я стискаха обаче, бяха съвсем друга работа — те грееха яростно с вътрешна светлина. Или поне докато Снори не привлече вниманието ми към тях. В следващия миг угаснаха, потопявайки ни в мрак, и аз направих онова, което би направил всеки разумен човек. Хукнах като луд към изхода.
Навън ни чакаше буря.
23.
Пристанищният град Ден Хаген се намира на мястото, където река Уут се влива в Карлова вода, онази соленоводна шир, която северняците наричат Лакомото море. Група изискани домове се гушат върху склоновете на изток — е, изискани като за Севера, където всяка сграда е ниска и от гранит, за да устоява на суровото време, идещо от замръзналата пустош. Къщи от дървени трупи, работилници, ханове, кръчми и рибни пазари се простират надолу до огромните складове, редящи се като зейнали усти по края на пристанището. Големи кораби стоят на котва в тихите води на залива; други съдове изпълват гъсто пространството около кейовете и мачтите им стърчат като гора от рангоути и платна. В небето, крякайки скръбно, кръжат чайки, а хората изпълват въздуха със собствените си викове — високи гласове крещят цени, зоват нови работници за товарене или разтоварване, отправят предизвикателства, разменят шеги, проклинат или възхваляват многото богове на Асгард или призовават следовниците на Христа в малката побеляла от сол църквица на ръба на водата.
— Ама че дупка. — Вонята на стара риба стигна до мен още на върха на скалите, където крайбрежният път извиваше от запад.
Снори, който вървеше пред мен, изръмжа, но не каза нищо. Приведох се напред и потупах Слейпнир по шията.
— Скоро ще дойде време да се разделим, стара едноочке.
Тази кобила щеше да ми липсва. Никога не ми е харесвало да вървя пеш. Ако Господ е искал хората да вървят пеш, нямаше да ни даде конете. Чудесни животни. Аз мисля за тях като за думата „бягство“, покрита с косми и с четири крака.
Спуснахме се надолу към Ден Хаген. Покрай пътя се редяха колиби, които изглеждаха сякаш първият повей на зимния вятър ще ги помете от склоновете. От едно високо местенце над морето седем тролски камъка гледаха вълните. На мен ми изглеждаха като обикновени камъни, но Снори каза, че виждал трол във всеки от тях. Разтвори дебелия си жакет, дръпна нагоре слоевете ризи и ми показа един страховит белег върху твърдите мускули на корема си.
— Трол. — Показа с пръст, че има още белези от хълбока до рамото. — Имах късмет.
В свят, където мъртвите ходят, неродени се надигат от пресни гробове и горите са населени с боряни, трудно бих могъл да оспоря твърдението му.
В последната отсечка от пътя подминахме три или четири каменни чука, разположени край него като почит към бога на гръмотевиците. Снори потърси рунически камъни около всеки от тях, но откри само един черен речен камък, загладен от водата и достатъчно широк да покрие дланта му, с една-единствена руна върху него. Може би местните деца бяха отмъкнали останалите.
— Туриаз. — Той го пусна.
— Мммм?
— Тръни. — Снори сви рамене. — Не означава нищо.
Градът не можеше да се похвали със стени и на входа му не стоеше никой, освен шепа окаяни търговци — не че вход изобщо имаше, просто къщите ставаха по-нагъсто. След седмици на суров живот и тежко пътуване дори място като Ден Хаген крие някаква съблазън. Всяка част от облеклото ми все още пазеше известно количество дъжд от бурята, която ни беше брулила два дена в пустошта около седалището на Скилфар. Човек би могъл да утоли жаждата си с това, което изцеди от панталоните ми. Но трябваше да е адски прежаднял, за да рискува.