— Неприятности с Удавените острови! — рече един петзнак, може би Айн.
— Вече нямаме селище на Умбра — добави друг. Думите му бяха насочени към Снори.
— Наричай ги Мъртвите острови. — Гушите на Тутугу се затресоха, когато поклати глава.
— Некромантите ни прогониха на корабите. Бури ни подгониха на юг — промърмори Арн Убийствения прицел, взрян в мазолите по ръката си.
— Заседнахме на Брит и дъното се проби. Отне ни месеци да поправим кораба. А местните… — Един петзнак плю през борда, впечатляващо далеч навътре в морето.
— Оттогава куцукаме покрай брега и се мъчим да се доберем до дома. — Арн поклати глава. — Отбягваме нормардската флота, патрулните кораби на Стрела, конотските пирати… Егир също ни мрази. Праща буря след буря, за да ни изтласка назад.
— Вече очаквах да се появи някой морски змей; а защо не и левиатан? — Тутугу извъртя очи. — Но ето ни тук. В приятелски води. Още няколко поправки и ще можем да прекосим Карлова вода! — Плесна по рамото някой от петзнаците.
— Не знаете ли? — попитах.
Челото на Снори се сбърчи, той отиде до борда на галерата и се приведе през него, за да се взре на север през откритото море.
— Какво да знаем? — Думите излетяха от много усти наведнъж, всички очи бяха вперени в мен.
Осъзнах грешката си. Не се качвай на нечий кораб с лоши новини. Много вероятно е да го напуснеш бързо, и то откъм мократа страна.
— Знаем, че в Ден Хаген нямат никаква вест от ундоретите. — Беше един от петзнаците, Айн, с белега в ъгълчето на окото. — Не са пристигали техни галери. От пристанищата на Хардангер идат разкази за набези по Уулиск, но без никакви подробности. Стоим тук от четири дена и сме узнали само това. Ти знаеш ли повече?
— Снори е този, който трябва да ви го разкаже — казах. — Всичко, което знам, идва от него, и нямам доверие на себе си, че съм го запомнил правилно.
Това накара всички втренчени погледи да се извъртят към Снори.
Той стоеше, извисявайки се над всички ни, мрачен и суров, с ръка на брадвата.
— Това трябва да се разказва на място, където можем да вдигнем тост за мъртвите, братя.
Отиде до пристанищната стена и бързо се закатери по редица стърчащи камъни, които бях пропуснал на слизане.
Снори ни отведе до една кръчма, където масите ни предоставяха изглед към кораба. Не смятах, че той си заслужава краденето, но може би беше мъдро да не подлагаме това на проверка. В края на краищата място като Ден Хаген можеше за кратко време да предизвика у човек неустоимо желание да се махне, така че нищо чудно тук да имаше хора, достатъчно отчаяни да отплават с първия оставен без надзор съд, пък ако ще да е пробита коруба като тази, която бе докарала северняците.
Аз вървях най-отзад с Тутугу.
— Знаеш ли, мислех си, че корабите ви са… ами, по-големи.
— Това е снекия.
— Аха.
— Най-малкият вид. — Тутугу се ухили на невежеството ми, макар че мислите му сигурно бяха насочени към онова, което имаше да разкаже Снори. — Двайсет пейки. Скеят носи два пъти повече. Нашата се нарича „Икея“, кръстена е на дракона, нали знаеш?
— Да. — Не знаех, но е по-лесно да излъжеш, отколкото да слушаш обяснения. Дори не се интересувах чак толкова от кораба им, но изглеждаше, че може би ще се наложи да му поверя моя милост, и то по-скоро, отколкото ми се иска. Два пъти колкото тяхната снекия все още не ми звучеше като голям кораб — само че силата на Севера винаги е била в бързината на съдовете и в броя им. Трябваше да се моля при всичката тази практика проклетото корито да е поне годно за плаване.
Придърпахме столове около една дълга маса и няколко от местните мъдро решиха да се преместят. Снори извика да донесат бира и се настани начело на масата, взирайки се по протежението ѝ към платната на снекията, плющящи над морската стена. Небето зад тях беше изпълнено с мешавица от тъмни навъсени облаци, от някои се лееше дъжд, но всички бяха озарени от ко̀сите лъчи на следобедното слънце.
— Валхала! — Снори грабна първата разпенена халба от единия поднос, когато слугинчетата ги донесоха.
— Валхала! — Блъскане по масата.
— Воинът се страхува от битката, която е пропуснал. Повече, отколкото от всяка битка, в която може да участва, той се страхува от онази, която е отминала, която е свършила без него, която никакъв воински подвиг не може да промени. — Снори бе приковал вниманието им. Направи пауза, за да отпие. — Аз не съм се сражавал при Айнхаур, но съм чувал историята от Свен Скършигребло, ако може вярна дума да се откъсне от лъжливия му език.