— Хайде, ела — подкани го Скършигребло. — Дошъл си чак дотук. Срамота ще е, ако страхът ти попречи да изминеш последните няколко крачки от пътешествието си.
Снори се затича с олюляване, краката му бяха прекалено замръзнали, за да набере скорост. Смехът на Свен Скършигребло — това бе последното, което помнеше, преди тоягата да го фрасне по тила. Мъжете, отворили портата, просто бяха чакали зад нея и го повалиха веднага щом мина.
Събуди се от яростна жега. Жега в ръцете му, изпънати нагоре. Жега в крайниците му, които сякаш горяха. Жега по лицето му. И болка. Болка навсякъде.
— Ка…
Дъхът излезе на пара от устата му. По брадата му още имаше полепнали късчета лед, вода капеше по гърдите му. Не бяха нито толкова горещи, колкото ги усещаше, нито толкова студени като преди.
Вдигна глава, при което раната на тила му се удари в грубата каменна стена. От напуканите му устни се откъсна ругатня. В залата пред него имаше десетина мъже, струпани край малък огън в грамадна камина зад далечния край на дълга каменна маса. Хората на Скършигребло, Червени викинги от Хардангер, които се чувстваха още по-неуютно в такава близост до Горчивия лед от ундоретите, живеещи по бреговете на Уулиск.
Снори зарева срещу пленилите го мъже, забълва люти проклятия, крещя, докато гърлото не го заболя и гласът му не отслабна. Те не му обръщаха внимание, с изключение на някой и друг бегъл поглед, и накрая разумът надделя над гнева му. Не му оставаше никаква надежда, но той осъзна каква жалка картинка представлява, вързан за стената и сипещ заплахи. Беше имал своя шанс да действа. На два пъти. И двата пъти се беше провалил.
Скършигребло влезе в залата през една врата близо до огъня и спря да си натопли ръцете, разменяйки думи с другите мъже, преди да мине покрай масата, за да огледа пленника си.
— Е, това беше глупаво. — Той потърка брадичката си с палец и показалец. Дори отблизо трудно можеше да се определи възрастта му. Четирийсет? Петдесет? Покрит с белези, обрулен, кокалест, по-грамаден дори от Снори, с все още гъста златисточервена грива, бръчици в ъгълчетата на тъмните очи и проницателен поглед, с който претегляше противника си.
Снори не отвърна нищо. Наистина се беше държал глупаво.
— Очаквах повече от човек, който оставя подир себе си толкова много кръчмарски истории.
— Къде е жена ми? Синът ми? — Снори не отправи заплахи. Скършигребло би им се присмял.
— Кажи ми защо избяга. Снори вер Снагасон и друг път се е показвал като глупак, така че не съм много изненадан. Макар че очаквах повече. Но страхливец?
— Отровата на твоите създания ме повали. Паднах и снегът ме затрупа. Къде е синът ми? — Не можеше да говори за Фрея пред тези мъже.
— А… — Скършигребло хвърли поглед към хората си, които слушаха. В Черната крепост едва ли имаше много развлечения. Даже въглищата за огъня сигурно се караха дотук с шейна, с цената на много усилия. — Ами, той е в относителна безопасност, поне докато продължаваш да не представляваш заплаха.
— Не ти казах името му. — Снори изпъна въжетата.
Скършигребло просто повдигна вежда.
— Да не мислиш, че синът на великия Снори вер Снагасон не е разправял на всеки, склонен да го изслуша, как баща му ще щурмува портите ни с цяла армия, за да го спаси? Според думите му си щял да отсечеш главите на всички ни с брадвата и да ги търкаляш по фиорда.
— Защо ги взехте? — Снори погледна Свен. Болката му помагаше да отклони мислите си от вярата на Егил в неговия провалил се баща.
— Ами… — Свен Скършигребло придърпа един стол, седна и положи брадвата си на коленете си. — В морето човекът е дребно нещо, корабът му не е кой знае колко по-голям, и отиваме накъдето времето пожелае. Носим се пред бурята. Издигаме се и падаме заедно с вълните. Мършави рибари край африканския бряг или едри викинги със сто убийства на името си насред Лакомото море, всичките сме еднакви — вятърът ни носи.
— И ето къде е работата, Снори вер Снагасон — продължи той. — Вятърът се е променил. Сега духа от Островите и има нов бог, който твори времето. Не е добър бог, нито пък чист, но това не зависи от нас. Ние сме в морето, бъхтим се над задачите си и се надяваме да се задържим на повърхността.
Изгледа Снори в очите.
— Сега Мъртвия крал държи Островите. Той съкруши силата на ярл Торстеф, както и тази на Железник ярл, и на Червените ярлове на Хардангер. Всички те бяха изтласкани назад към своите пристанища… И сега той идва за нас, с армия от мъртъвци, сред тях и нашите мъртъвци, и чудовища от отвъд смъртта.