— Трябва да се биете с тях! — Снори откри, че се напъва безполезно в яките въжета.
— Как си го представяш, Снори? — В очите на Свен имаше някаква твърдост, нещо горчиво и трудно за разгадаване. — Ако се бориш с морето, ще се удавиш. — Той надигна брадвата от скута си, сякаш диреше утеха в тежестта ѝ. — Мъртвия крал е убедителен. Ако аз докарам жена ти и сина ти тук, в тази стая, и поднеса горещо желязо към лицата им… ти също може да ме намериш за убедителен, не съм ли прав?
— Викингите не воюват с деца. — Снори разбра, че е загубил. По-добре да беше оставил леда да го надвие, отколкото да дойде тук и да провали семейството си.
— Да не искаш да кажеш, че ундоретите не закачат сирачетата и вдовиците при набезите си? — При тези думи от мъжете край камината се разнесе насмешливо пръхтене. — Да не би Снори Кървавата брадва да е взел под крилото си синовете и дъщерите на многото мъже, които е пратил на последното им пътешествие?
Снори нямаше какво да отговори.
— Защо са тук? Защо ви е да взимате пленници? Защо тук?
Скършигребло поклати глава. Сега изглеждаше по-стар, по-близо до петдесет, отколкото до четирийсет.
— Ще спиш по-добре, ако не знаеш.
— Сънищата, които сънувах… — Снори вдигна глава. От очите му ни гледаше Аслауг, те приличаха на късчета черен кехлибар, блестящи като кръв в светлината на залязващото слънце. Човек можеше да си ги представи как се взират от паяжината и да повярва за миг в историята за Локи, бога на лъжите, поддал се на красотата на една йотнар, при която само паешката сянка издава истинската ѝ природа. — Какви сънища. — Взорът му падна леденостуден върху мен. — Трудно е да си ги представиш по-мрачни.
Усетих как Баракел се размърда под кожата ми и почти очаквах онова сияние да се появи, светлината да разпука белезите, които носех още от Гауфог, да бликне изпод ноктите ми. В другия край на масата започна да се трупа онази пропукваща енергия, която познавахме от кратките ни докосвания. Вече знаех, че това е енергията между Аслауг и Баракел, между аватарите на мрака и светлината, готова за война.
Исках да попитам защо, да повторя въпроса на Снори към Скършигребло: „Защо?“. Исках да знам как е бил продаден и с каква цел. Но най-вече исках Аслауг да отмести поглед, затова сведох очи и си затраях. Останалите около масата видяха или почувстваха странността, обладала техния сънародник, и също запазиха мълчание — макар че може би мълчанието им съдържаше в себе си мъничко скръб за ундоретите.
— Айнхаур също ли е бил оплячкосан? — наруши най-сетне тишината един от петзнаците.
— Преди да дойдат в Осемте кея? — добави друг.
— Ами Тъмни падове? — попита Тутугу.
— Трябва да са всичките. — Арн Убийствения прицел задържа погледа си вперен в масата. — Иначе досега щяхме да чуем този разказ поне сто пъти.
Всички около масата — освен Снори — вдигнаха чашите си и ги пресушиха до дъно.
— Врагът е там, отвъд Черната крепост — каза Снори. Нощта се сбираше около него, по-тъмна, отколкото би трябвало, докато на запад слънцето продължаваше да залязва, все още непогълнато от морето. — Ще отидем там. Ще избием всички. Ще заличим делата им. Ще им покажем ужас, по-мрачен от смъртта.
Северняците се втренчиха в Снори с неловко очарование. Аз плъзнах пак поглед към морето на запад, покрай брега, до мястото, където пламтящият крайчец на слънцето образуваше наниз от червени бисери по хоризонта. Те ставаха все по-малко и по-малко, докато накрая изчезнаха.
— Казвам ви, ундорети, да обагрим снега с хардангерска кръв! — Снори скочи на крака, освободен от залеза, с бистри очи, и масата изстърга по камъните. — Ще са върнем онуй, което обичаме, и ще покажем на тези Червени викинги как се мре. — Вдигна брадвата високо над главата си. — Ундорети сме ние, Деца на Чука. Кръвта на Один тече във вените ни. В буря сме родени!
И там, където Аслауг не успя да трогне северняците с мрачните си заплахи, Снори вер Снагасон за миг ги накара да рипнат на крака, да зареват предизвикателно към вечерното небе и да заблъскат по масата, докато дървото не се нацепи. Халбите заподскачаха.
— Още бира! — Снори най-после седна и удари пак по масата. — Ще пием за мъртвите.
— Ти ще дойдеш ли с нас, принц Джалан? — попита Тутугу, като взе от слугинчето една голяма халба, увенчана с пяна, бяла като петзнаците. — Снори казва, че в твоята родина те наричали герой, а враговете ти те наричали дявол.
— Дългът ми повелява да придружа Снори до родната му земя — казах. Когато си принуден да действаш по определен начин, най-добре го приеми и се опитай да изстискаш от него каквото можеш, докато не ти се разкрие първата възможност да изклинчиш. — Ще видим какво могат да направят тези хардангерски негодници с един мъж от Червения предел. — Надявах се да намеря начин отговорът да не е „труп“.