— А кои други правила в тоя наръчник, дето го нямаш, си нарушавал? — Трябваше ми нещо, което да отвлече вниманието ми от клатушкането. Изглежда, се намирахме в някаква буря, въпреки ясното небе и умерения вятър.
— Ами… — Арн изпафка с лулата. — Не си падам особено по кръчмите и пеенето на всички онези песни. Предпочитам да изляза на леда да половя риба.
— Бих си помислил, че човек с твоите таланти ще иска да дебне дивеч, който може да свали с изстрел, вместо да го лови през малка дупка в леда. — Възлагах немалка част от надеждите си за оцеляване на Арн Убийствения прицел. Най-хубавото в един човек, който е смъртоносен с лъка, е, че малко неща се приближават достатъчно, за да го обезпокоят. Ето до такива хора обичам да стоя по време на битка, ако обстоятелствата ми пречат да я напусна в галоп. — Мамка му! Къде е проклетият ми кон?
— Някои части от него вероятно осейват ниските склонове на Ден Хаген. — Арн имитира дъвчене. — Яхния, наденици, печено конско, супа от език, дроб с лук, пържено конско, ммм… Само вкусни работи.
— Какво? Аз… — Стомахът ми имаше последната дума в това изречение. Думата беше дълга, с много гласни и изречена главно през борда към развълнуваното море.
— Снори я заведе на кланицата тази сутрин и я продаде — извика Арн към гърба ми. — Получи повече за седлото, отколкото за кобилата.
— Мътните го взели! — Избърсах още бълвоч от брадичката си, преди вятърът да е имал шанс да украси и останалата част от мен. Върнах се на пейката и си почивах известно време, отпуснал глава в дланите си. Имах чувството, че сме описали пълен кръг. Целият този кошмар беше започнал с мен, натоварен на лодка с викинг, и ето че сега бях пак на такава. По-голяма лодка, повече вода, повече викинги и същият брой коне.
— Убийствения прицел, а? — Надявах се да се разведря с мисълта, че Арн може да ме опази жив и здрав. — Как си спечели това прозвище?
Арн изпафка облак зловонен дим, който бързо беше отнесен от вятъра.
— Има два начина да улучиш малка мишена, разположена надалеч. С умение или с късмет. Виж сега, аз не съм лош стрелец — не казвам такова нещо. Със сигурност съм над средното ниво. Особено пък сега, с цялата практика, която ми се събира. „Нека Убийствения прицел да стреля.“ „Дайте лъка на Арн.“ Но в онзи ден, на сватбеното тържество на ярл Торстеф… — Арн сви рамене. — За състезанията бяха дошли мъже от всички краища. Мятане на брадва. Вдигане на камък. Борба. Всякакви такива работи. Що се отнася до стрелбата, тя никога не ни е била силна страна, но имаше сума ти желаещи. Ярлът сложи една монета, много-много далеч, и никой не можеше да я уцели тая проклетия. Докато дойде моят ред да опитам, вече се стъмваше. Свалих я от първия път. Сам не разбрах как. Ето така стоят нещата на тоя свят, момче. Просто пусни една приказка, дребна приказка, която би трябвало бързо да излинее и да погине — после откъсни очи от нея само за миг и когато се обърнеш да я погледнеш пак, тя е пораснала достатъчно, за да те сграбчи в зъбите си и да те разтръска. Това е положението. Целият ни живот се състои от истории. Някои плъзват нашир и надлъж и растат с всяко преразказване. Други се споделят само между нас и боговете, разменяме ги шепнешком зад гърба на дните си, но те също растат и ни разтръскват не по-малко свирепо.
Изстенах, отпуснах се по гръб на пейката и се опитах да намеря някакъв ъгъл, който да я приближава повече до легло, отколкото до уред за мъчения. Бих легнал просто долу между пейките, само че при всяко полюшване на кораба по палубата започваше да се плиска мръсна вода, в миниатюрна имитация на огромните вълни, които ни подмятаха.
— Събуди ме, когато бурята отмине.
— Буря ли? — Над мен падна някаква сянка.
— Нали не искаш да ми кажеш, че винаги е така? — Примижах нагоре към фигурата, тъмна на фона на яркото небе. Слънчевата светлина се начупваше около него, за да се забие в очите ми. Висок мъж, дразнещо атлетичен. Един от петзнаците.
— О, не. — Той седна на отсрещната пейка, а доброто му настроение действаше като киселина на махмурлука ми. — Рядко е толкова хубаво.
— Гхъъъ… — Истинските думи изглеждаха безсилни да предадат чувствата ми по въпроса. Зачудих се дали Скилфар е видяла, че ми е писано да напълня една галера с повърня и да се удавя в нея.
— Снори каза, че много те бивало с раните. — Без подкана той се зае да запрята ръкава си. — Между другото, аз съм Фьорир — понякога е трудно да ни различиш.
— Боже! — Трепнах, щом Фьорир размота мръсния ленен плат от предмишницата си. Назъбеният срез проникваше дълбоко, обагрен във всеки оттенък от черно до червено-кафяво и заобиколен от подпухнала плът. Вонята ми казваше всичко. Когато нечия рана замирише зле, разбираш, че човекът е поел по бавния път към гробището. Може би отрязването на ръката би го спасило — не знаех със сигурност. Опитът ми не включваше такива неща, освен при преценка на шансовете, когато залагам на боеве в ямите. Вярно, по скоронската граница имаше подобни гадории, но аз успешно се бях отървал от онези спомени. Или поне така си мислех, докато полъх откъм загноилата ръка на северняка не ги накара да ме залеят като порой. Този път успях да се добера до борда, преди да повърна в тъмните вълни. Останах да вися там дълго, като водех дълъг разговор без думи с морето.