В далечния край на конюшните имаше две коринтски колони, които крепяха стар бръшлян, или пък обратното. Както и да е, тук един добър или отчаян катерач можеше да се спусне на земята. Плъзнах се по последните десет стъпки, одрах си петата, прехапах си езика и се втурнах към Бойната порта, като плюех кръв.
Стигнах там задъхан и трябваше да се превия надве: опрях длани на бедрата си и задишах с пълни гърди, преди да успея да преценя ситуацията.
Двама стражи ме гледаха с нескрито любопитство — един стар пияница, на когото викаха Двойното, и някакъв младок, когото не познавах.
— Ей, Двойно! — Изправих се и вдигнах ръка за поздрав. — В коя тъмница ще откарат затворниците на кралицата? — Сигурно в килиите за военнопленници горе в Марсилската крепост. Те може и да бяха роби, но човек не би сложил северняка при обичайната паплач. И все пак попитах. Винаги е добре да започваш разговора с лесен въпрос, за да успокоиш човека насреща.
— Ник’ви килии за таз пасмина. — Двойното понечи да плюе, но после размисли и преглътна.
— Ка…? — Не можеше да е заповядала да ги убият! Това би било престъпно прахосничество.
— Пускат ги на свобода. Тъй чух. — Двойното поклати глава, разочарован от лошото състояние на делата, и гушата му се разтресе. — Контаф иде да уреди нещата. — Кимна през площада и естествено, там беше Контаф, нагизден в официалните си дрехи, пъплеше към нас с онзи надут вид, който могат да си докарат само дребните чиновници. Откъм високите зарешетени прозорци над Бойната порта се носеше далечно дрънчене на вериги, което се приближаваше.
— Мамка му. — Преместих поглед от вратата към помощник-шамбелана и обратно. — Задръж ги тук, Двойно. Не им казвай нищо. Нищичко. Ще се погрижа за теб. И за приятеля ти. — С тези думи забързах да пресрещна Амерал Контаф от дома Месер.
Срещнахме се по средата на площада, където един древен слънчев часовник показваше времето с утринните сенки. Плочите вече почваха да се загряват и обещанието за горещ ден трептеше над покривите.
— Амерал! — Разперих широко ръце, като че ли ми беше стар приятел.
— Принц Джалан. — Той сведе глава, все едно искаше да ме махне от погледа си. Можех да му простя за подозренията — като дете пъхах скорпиони в джобовете му.
— Онези роби, които устроиха сутрешното развлечение в тронната зала… какво ще стане с тях, Амерал? — Препречих му пътя, докато се опитваше да ме заобиколи, стиснал здраво свитъка със заповедите в единия си пухкав юмрук.
— Трябва да ги кача на керван за Порт Исмут с документи, които анулират всякакви обвързващи ги договори. — Той прекрати опитите си да се промуши покрай мен и въздъхна. — Какво искате, принц Джалан?
— Само северняка. — Усмихнах се и му намигнах. — Той е прекалено опасен, за да бъде освободен просто така. Това би трябвало да е очевидно за всеки. Както и да е, баба ме прати да го взема.
Контаф ме изгледа, присвил недоверчиво очи.
— Не съм получавал такива нареждания.
Трябва да призная, че имам много честно лице. Често го наричат „открито“ и дори „доблестно“. Лесно могат да ме сбъркат с герой, а с малко усилие бих могъл да убедя и най-циничния непознат в искреността си. С хората, които ме познават обаче, нещата стават по-сложни. Много по-сложни.
— Повърви малко с мен. — Сложих ръка на рамото му и го насочих към Бойната порта. Добре е да насочваш хората натам, накъдето възнамеряват да отидат. Това размива границите между онова, което искат те, и онова, което искаш ти.
— Честно казано, Червената кралица ми даде свитък със заповедта. Всъщност, парче пергамент с набързо надраскан текст. За мой срам обаче съм го изтървал в бързането да стигна дотук. — Свалих ръка от рамото му и откопчах златната верижка, увита около китката ми, изделие от тежки брънки с по един малък рубин на двете закопчалки. — За мен ще е ужасно смущаващо да се върна и да призная на баба за загубата. Един приятел би разбрал такова нещо. — Отново се заех да го направлявам, сякаш единственото ми желание беше той да стигне безопасно до целта си. Разлюлях верижката пред него. — Ти си ми приятел, нали, Амерал? — После, вместо да я пусна в джоба му и да рискувам да му напомня за скорпионите, я притиснах към потната му длан, рискувайки той да забележи, че е само червено стъкло и позлатено олово — и то тъничко позлатено. Ако имаше някаква действителна стойност, отдавна да бях я заложил, за да покрия лихвите по дълговете си.
— Нали ще се върнеш по пътя си и ще намериш онзи документ? — попита Контаф, като поспря, за да се взре във верижката в ръката си. — И ще ми го донесеш до залез-слънце, за да го регистрирам?