— Дори не знаех, че морето може да замръзва… — Отидох до борда да обмисля въпроса и се надвесих между два от щитовете, които екипажът беше привързал там, докато се подготвяше за пристигането. — Е, поне ще спре да подскача непрекъснато.
Последната четвърт миля изминахме с гребане, със свалени платна. Казвам „ние“, защото аз оказвах морална подкрепа.
— Как Скършигребло е получил името си? — попитах, докато ги гледах как напрягат мишци.
— Първия път, като отишъл да гребе на кораб — каза петзнакът Айн.
— Трябва да е бил четиринайсетинагодишен — добави друг, вероятно Твейр.
— Дръпнал греблото толкова силно, че го счупил. — Това навярно беше Трир.
— Още тогава не си е знаел силата. — Фьорир го познах по белега на ръката.
— Никога не съм виждал някой да тегли гребло толкова силно. — По метода на изключването, това трябваше да е Фим.
— Той по-силен ли е от теб, Снори? — Намерих тази мисъл за обезпокоителна.
Снори изтегли греблото си назад, в ритъм с останалите.
— Кой може да каже? — Още едно загребване. — Скършигребло не си знае силата. — Още едно загребване. — Аз обаче знам моята. — И ми хвърли поглед от лед и огън, който ме накара да се зарадвам, че не съм му враг.
На пристанището бях приятно изненадан да открия, че Северът не е само космати мъже в животински кожи. Имаше и космати жени в животински кожи. И също така, за да бъдем справедливи, някакви граждани с вълнени плащове, с туидови или ленени жакети и с панталони, овързани от глезена до бедрото по туртанската мода.
Щом слязохме на сушата, се олюлях от непривичното чувство за нещо твърдо и неподвижно под краката си. Бих могъл да целуна земята, но не го направих. Вместо това продължих, понесъл раницата си, сега украсена със здраво овързана зимна екипировка, към която скоро щеше да се прибави и още. Снори познаваше добре пристанището и ни поведе към една кръчма, за която бе с добро мнение.
За разлика от по-малките градчета и селца по крайбрежието и фиордите, Тронд не беше владение на някой ярл, чийто замък да се издига над него и който да одобрява, записва и облага с данъци всяко пристигане. В Тронд царуваше търговията. Външната сигурност на пристанището се крепеше на множество добре финансирани съюзи, а вътрешната — на доброволчески отряди, които получаваха заплата в имперски монети от търговските лордове, управляващи тук. Точно това го правеше идеалното място, където да пристанем и да си набавим провизии. Снори планираше да продължим по суша до Уулиск, двудневно пътуване през планински терен. Да поемем нагоре по фиорда в останала почти без екипаж снекия би означавало да изгубим единствените предимства, които притежава една малка група — подвижност, бързина и изненада. Планът звучеше разумно, предвид факта, че глупаво бяхме решили да си търсим белята, и Снори даже твърдеше, че аз съм спомогнал за формулирането му по време на по-съзнателните си моменти от дългото пътуване, макар че нямах спомен за това.
Докато навлизахме в пристанището, бях забелязал буреносни облаци, надвиснали над планините на север, с проблясващи в недрата им мълнии, сякаш там се криеше самият Тор. Някъде отвъд тези върхове Свен Скършигребло ни чакаше в Черната крепост, а още по-нататък беше Горчивият лед със своите замръзнали мъртъвци, некроманти и неродени. Шансовете ми за бягство почти се бяха изпарили и дългото ни пътешествие най-сетне се приближаваше към онова, което вероятно щеше да се окаже бърз и остър край.
Избраната от Снори кръчма имаше три ръждясали брадви, захванати със скоби за стената високо над портата. Севернякът ме настани на една маса, след което нареди да изпекат и да ни донесат по-голямата част от едно прасе, заедно с изобилно количество пиво. Твърдеше, че и двете са отличен лек за човек с отслабено здраве.
Останалите клиенти бяха груба паплач, но явно никой от тях не си търсеше белята. Когато човек е посещавал толкова много долнопробни свърталища като мен, развива инстинкт за такива неща.
— Ще се видим тук след смрачаване. — Снори подуши въздуха с известен копнеж. Миризмата на печено властваше над всички обичайни кръчмарски миризми на дим, пот и бира. После въздъхна и поведе мъжете си към града, Тутугу въоръжен с моята рецепта против курвенска шарка. Предположих, че хората на ярл Торстеф са се измъкнали от Удавените острови с поне част от плячката си, защото този път Снори не поиска пари, а имаше да купува доста неща — не на последно място сред тях топли дрехи и провизии за девет души. Опипах се за медальона просто за да съм сигурен.
След като и последният от моите викинги се изниза, в кръчмата влезе мършав южняк, загърнат в избеляла от времето шарена пелерина и с мандолина под мишница. Настани се край камината и вдигна ръка да поиска бира. Друг мъж отвори вратата откъм улицата, свали наполовина качулката си, но после размисли и си тръгна. Може би не беше любител на музиката или пък мястото му се виждаше твърде пренаселено. Нещо в него ми се стори познато, но в този момент пристигна яденето и стомахът ми настоя за цялото ми внимание.