— Значи си принц, а? — Докато ехото от последния куплет заглъхваше, русата хубавица, която от миг на миг ми се струваше все по-привлекателна, се приведе към мен. — Аз съм Астрид.
— А аз съм Еда — обади се бледото девойче със сипеща се като мляко коса и извънредно деликатни черти. — Кой беше онзи воин с теб? Сещаш се, едрият?
Положих всички усилия раздразнението да не ми проличи.
— Няма защо да се тревожиш за него, Еда. Той е висок, вярно, но жените разправят, че бил много незадоволителен между кожите. Използвал е целия си растеж, за да се отдалечи прекомерно много от земята, и не е запазил достатъчно за важните неща. Тъжна история. Майка му и баща му… ами, брат и сестра са…
— О, не! — Устните ѝ оформиха кръг.
— О, да. — Поклатих тъжно глава. — А ти знаеш какво става с такива деца. Никога не порастват съвсем. Правя каквото мога, за да се грижа за него.
— Толкова великодушно от твоя страна — измърка Астрид, отклонявайки вниманието ми от сладката Еда.
— Скъпа лейди, морален дълг на благородниците е да…
Бях прекъснат, когато някой нахълта с трясък през външната врата и викна:
— Бренди!
Настъпи суматоха, докато тълпата се разделяше. Някакъв младеж, мъничко по-висок и мъничко по-голям от мен, закрачи напред, стиснал китката на дясната си ръка, от която по пода капеше кръв.
— Олеле… Какво е станало? — Еда стисна ръце под гърдите си.
— Просто куче. — Младежът беше златокос, а не бледорус като нея, и хубавец. — Бебето обаче е добре.
— Бебе ли? — попита Астрид, завладяна от майчинска загриженост.
Мъжът стигна до тезгяха и един космат воин даде знак, че ще му плати питието.
— Грабна го от ръцете на майка му — обясни мъжът. Някой му подаде парче плат и той почна да го увива около ръката си.
— О, нека ти помогна! — И Еда изприпка при него, следвана бързо по петите от Астрид.
— Е, аз го подгоних. Псето не искаше да се отказва от плячката си. Завързахме спор и в крайна сметка аз получих бебето и това. — Той вдигна превързаната си ръка.
— Ах, колко прекрасно, нали, принц Джалан? — Еда хвърли поглед през рамо към мен. От разстояние изглеждаше още по-съблазнителна.
— Прекрасно е — успях да промърморя.
— Принц ли? — Типът се поклони. — Радвам се да се запознаем.
Вижте сега, аз съм си хубавец. В това няма никакви съмнения. Имам хубава гъста коса, честна усмивка и с лицето ми всичко е наред, само че този натрапник сякаш беше излязъл от някой фриз със саги, издялан до съвършенство. Намразих го с рядка и моментална страст.
— А ти си? — Потърсих ниво на презрението, което да е достатъчно остро да жили, но не толкова, че да ме накара да изглеждам зле.
— Хакон Маладонски. Дук Аларик ми е чичо. Може би го познаваш? Моите галери са онези със зелените платна в пристанището. — Той гаврътна брендито. — О, мандолина! — Беше зърнал трубадура. — Може ли?
Хакон взе инструмента, погали струните с ранената си ръка и от тях веднага се заизлива музика като течно злато.
— С арфата съм по-добър, но и тези съм ги пробвал веднъж-дваж.
— О, ще ни попееш ли? — възкликна Астрид, притиснала към него природните си дарования.
И това беше краят. Аз се изсулих обратно към масата си, докато Златното момче омагьосваше кръчмата с възхитително богат тенор, изреждайки всичките им любими песни. Задъвках изстиналото си печено и го намерих трудно за преглъщане, а бирата — по-скоро за кисела, отколкото за солена. Въсех се през присвити очи към Хакон, който стоеше заобиколен от Еда, Астрид и разни други жени, измъкнати от сенките от евтиното му представление.
Накрая не издържах повече и станах, за да изляза да пикая. Хвърлих един последен негодуващ поглед към Хакон и го видях как се освобождава от Астрид, за да ме последва навън. Престорих се, че не забелязвам. Щом се озовах на ветровития двор, вместо да се отправя веднага към клозета, изчаках, оставяйки вратата открехната, и се заслушах за неговото приближаване.
Вятърът беше станал свиреп и ми даде идеята за един номер, който бях прилагал веднъж-дваж в Червения предел. Щом чух Хакон да хваща дръжката, теглих на вратата един мощен шут. Тя се затръшна и бях възнаграден с глухо тупване и ругатня. Преброих до три и отворих вратата.
— Мамка му! Добре ли си, приятел? — Той лежеше по гръб, стиснал лицето си. — Сигурно вятърът я затръшна. Ужасно.
— … се оправя. — И двете му ръце все още бяха притиснати към носа му, ранената отгоре.
Приклекнах до него.
— По-добре да погледна. — И дръпнах болната му ръка. В мен веднага се насъбра познатата топлина, а с нея дойде и идея, която бе колкото презряна, толкова и възхитителна. Стиснах здраво ухапаната му ръка. Денят около мен притъмня.