— Казах да го направиш, чужденецо. — Той надигна застрашително юмрук.
Снори изникна зад мъжа, сграбчи го за китката, счупи я и го метна в ъгъла.
— Нямаме време за игрички, Джал. Три лодки с маладонски войници са се насочили насам — разправят нещо, че лорд Хакон бил нападнат… както и да е, не искаме да се забъркваме в това.
С тези думи ме повлече през стаята, следван от Арн, Тутугу и петзнаците, и напуснахме кръчмата през задната врата.
— Ще лагеруваме в хълмовете — заяви Снори, докато отваряше една порта в каменната ограда на двора.
И за миг всичките ми мечти за топла постеля и още по-топла компания бяха ответи от студен вятър.
26.
Влачех се на опашката на групата, превит под тежестта на раницата си. Имах чувството, че Снори е сметнал за важно всеки от нас да вземе със себе си по няколко тежки камъка до Горчивия лед. Тутугу се тътреше до мен, останал без дъх и с някаква странна походка.
— Значи използва пастата? — попитах.
Той кимна и продължи да крачи като човек, който не е успял да стигне навреме до клозета.
— Здравата пари.
— Сигурно е от синапеното семе. — В рецептата май пишеше семе от копър, но реших да не го споменавам.
Преместих раницата си, както се оказа, в още по-неудобно положение.
— Е, Тутугу, сигурно очакваш с нетърпение да намокриш брадвата си с кръвта на враговете? — Имах нужда да вникна в мисленето на викингите. Единственият ми път за бягство минаваше през разбирането какво движи тези хора.
— Честно ли? — Тутугу хвърли поглед напред към другите. Първите двама петзнаци бяха на двайсетина крачки по-нагоре по склона.
— Хайде да пробваме първо с честност, а после, ако тя се окаже прекалено разстройваща, да минем към лъжи.
— Ами, честно… Бих предпочел да съм в Тронд с голяма чиния дроб с лук. Бих могъл да се заселя там, да половя риба, да си намеря жена.
— Ами мокренето на брадвата?
— Кара ме да се насирам от страх. Единственото, което ме спира да не побягна по време на битка, е знанието, че всички други са по-бързи от мен и ще ме посекат в гръб. Най-добрият ми шанс е да се изправя лице в лице с врага. Ако боговете ми бяха дали по-дълги крака… ами, щях да духна.
— Хммм. — Преместих раницата си в най-неудобното положение досега. Вече чак дробовете ме боляха от нея. — Тогава защо се катериш по тази планина?
Тутугу сви рамене.
— Аз не съм смел като теб. Но си нямам нищо друго. Това са моите хора. Не мога да ги изоставя. А ако наистина всички ундорети са били изклани… някой трябва да си плати. Макар и да не ми се иска да съм този, който ще го накара — но някой трябва да си плати.
Драпането по планинския склон ти дава свеж стимул да намериш причини да не го правиш. Стиснал зъби, аз положих нужното усилие да застигна Снори, който вървеше начело.
— А бе този твой Скършигребло… Той е военачалник, нали, важен човек в народа си?
— Има известна репутация. Върховният му клан са хардасите — отвърна Снори. — Има много привърженици, само че не управлява в Хардангер. Повече се страхуват от него, отколкото го обичат. Той притежава някакво странно обаяние. Когато се съсредоточи върху някого, мнозина намират за трудно да му устоят — биват завладени от енергията му, — само че извърне ли се, често въпросният човек се сеща отново за причини да го мрази.
— И все пак. — Млъкнах, за да си поема дъх. — И все пак. Той няма да кисне с години в онази малка крепост сред ледената пустош, нали? Не и човек като него. Не можеш да очакваш да го намериш на същото място, където си го оставил.
— В Тронд не се занимавахме само с купуване на кожи, Джал. — Снори хвърли поглед назад към изоставащите. Е, добре де, изоставащия. Тутугу. — Няма по-подходящо място в Севера, ако искаш да разбереш какво става. С корабите пристигат разкази. Свен Скършигребло извършвал набези нагоре и надолу по крайбрежието. Клановете на Далечниците и красите във фиорда Отин, Ледените ярлове във фиорда Миянар и хьоростите по Сивия бряг. Всички те са били нападнати и са пострадали тежко. Много пленници, много убити. И последните сведения за него са, че навлязъл в устието на Уулиск. Там няма нищо за него, освен пътя към крепостта. Подготвил се е да зимува там. Ледът сковава целия горен Север през дългата нощ. Всеки се затваря вкъщи, събира сили и чака пролетта. Скършигребло смята, че е на сигурно място в Черната крепост. Ние обаче ще му покажем, че не е така. Хубав урок ще му преподадем.
Нямаше какво да отговоря на това, освен че съм по-лош преподавател, отколкото ученик, а аз съм ужасен ученик.
Продължихме миля подир миля, нагоре по безмилостните каменни склонове, които се издигаха от морето към страховити висини. Изтощението ме повлече в мрачни кътчета. Мърморех за тежестта на раницата си, докато не загубих енергия дори за това. На няколко пъти ми мина през ума да захвърля меча, просто за да се отърва от теглото му. Накрая изпаднах в нещо като унес и продължих да се влача напред, докато преигравах в ума си най-важните части от следобеда, и то предимно най-важните части на Астрид и Еда. И изведнъж ме осени. Мъжът, който беше влязъл, смъкнал донякъде качулката си, а после се бе измъкнал навън… ивица гарвановочерна коса, посивяваща отстрани.