Седях на раницата си до Тутугу и се взирах през долината. И двамата дъвчехме ябълки, които той бе измъкнал от своята раница, сбръчкани, но все още сладки от вкуса на лятото.
— А бе, изглежда, имената на всички викинги означават нещо… „Снори“ означава „атака“. „Арн“ е „орел“, петзнаците са номерирани… — Млъкнах, за да позволя на Тутугу да даде обяснение за своето, вероятно нещо героично. Ако имената се раздаваха с някаква точност, „Тутугу“ би означавало „кротък шишко“, а „Джалан“ — „бягащ с писъци“.
— Двайсет — каза той.
— Какво?
— Двайсет.
Хвърлих поглед към групата на петзнаците.
— Мили боже! Горката ти майчица!
Тутугу се ухили.
— Не, това не ми е рожденото име, просто хората ме наричат така. На пира на ярл Торстеф след победата над Ходоф от Железни връх имаше състезание и аз спечелих.
— Състезание ли? — Намръщих се, зачуден как Тутугу би могъл да спечели нещо.
— Състезание по надяждане. — Той се потупа по корема.
— Изял си двайсет… — Опитах се да се сетя за нещо, от което човек би могъл да изяде двайсет. — Яйца?
— Близо си. — Той се почеса по гушата, заровил пръсти в рижия мъх. — Пилета.
Отне ни четири дни вместо обещаните два, преди да зърнем блестящата лента на Уулиск от един висок хребет, с безброй мили планински преход зад гърба си. Снори посочи една тъмна точка на брега.
— Айнхаур.
От това разстояние не можех да кажа нищо за съдбата на селището, освен че по кейовете му няма рибарски лодки.
— Вижте. — Арн посочи по-надолу по фиорда. Там имаше кораб, съвсем мъничък от мястото, където стояхме, детска играчка върху равните води на Уулиск. Близо до носа му различих червена точка… нарисувано око?
— Едрис и хардангерските му приятели, предполагам — рече Снори. — По-добре да продължаваме.
27.
Преходът до Черната крепост се оказа общо взето какъвто го бе описал Снори. Само че много по-зле. Макар че Едрис може би ни следваше, или пък ни бе изпреварил в надпреварата за крепостта, сред такава необятна и пуста шир не е възможно да мислиш за себе си като за преследван или преследвач. Или си сам, или не си. Ние бяхме сами и враговете ни притискаха от всички страни. Вятърът и студът на Възвишенията са нещо, което трябва да бъде почувствано — думите не могат да ги укротят дотолкова, че да се поддават на описание. Оставихме зад себе си дърветата, после храстите, а накрая дори и най-жилавите треви, докато светът се сведе само до камъни и сняг. Снежните петна се сляха едно с друго, за да се превърнат в непрекъсната пелена. Дните се скъсяваха с плашеща скорост и Баракел вече не ми досаждаше с тирадите си всяка сутрин, а просто разперваше криле, позлатени от зората, и ми повеляваше да бъда достоен за потеклото си. По залез, когато слънцето рухваше от небето, теглейки след себе си дългата нощ, Снори сядаше встрани от нас. В тези моменти, докато ледът поглъщаше дневното светило, я виждах как обикаля около него: Аслауг, стройна хубавица, изтъкана от сумрак, а паешката ѝ сянка припкаше по петите ѝ, черна на фона на снега.
Всеки час се превърна в тягостен процес по вземането на мъгливо бъдеще и прецеждането му в мъгливо минало през тесния процеп на настоящия момент — момент винаги един и същ, изпълнен с болка и изтощение, и със студ, който дебне край теб като любовница, затаила убийство в сърцето си. Опитах да се сгрявам със спомените за по-хубави времена, повечето от тях в чуждо легло. Странното беше — и със сигурност признак за бавното замръзване на мозъка ми, — че макар да можех да си припомня безчет мигове на любовна наслада, дълги крайници, гладки извивки, вълни от коса, единственото лице, което изникваше пред очите ми, беше на Лиза де Вийр, изразяващо, както винаги, отчасти веселие, отчасти гняв, отчасти привързаност. Всъщност, докато мразовитият Север изсмукваше живота от мен, открих, че си спомням повече моменти извън леглото ѝ, отколкото в него — разговори, начина, по който прокарваше пръсти през косата си, когато е озадачена, интелигентните ѝ отговори. Винях за това снежната треска.
Лагерувахме в завета на каквато издатина успеем да намерим и горяхме въглища от раниците си, за да вкараме малко топлина в храната. Снеговете на юг от Горчивия лед понякога се разтапяха. Можеше да минат две години, можеше пет, но рано или късно някое особено горещо лято щеше да ги разтопи и да оголи скалите навсякъде освен в най-дълбоките кътчета; ето защо ледът, по който вървяхме, никога не бе толкова дебел, че да покрие всяко възвишение и гънка в терена. Самият Горчив лед обаче, този гигантски ледник, никога не се топеше, макар че можеше да отстъпи с миля-две-три в рамките на един човешки живот. А земята под него не беше виждала слънце от векове, може би откакто Христос е крачил по тоя свят. А може би и никога.