При дълъг преход през ледена пустош никой не говори. Държиш устата си затворена, за да запазиш топлината в тялото си. Покриваш лицето си и гледаш белия свят през оставените процепи. Местиш единия си крак пред другия и се надяваш, че вървиш по права линия — като оставяш изгревът и залезът на слънцето да те водят напред. И докато се опитваш да принудиш тялото си да следва най-правия път, пътищата, по които блуждае умът ти, стават все по-засукани. Мислите ти се отплесват. Навестяват те стари приятели. Стари времена те застигат отново. Сънуваш. С отворени очи и тъпчейки с вцепенените си нозе, за да отмерваш течението на всяка минута, ти сънуваш.
Аз сънувах дядо Гариус, как лежи сакат във високата си кула, по-стар от греха и миришещ само малко по-добре. Болногледачките му го чистеха, носеха го, хранеха го, всеки ден отнемаха мъничка частица от неговото достойнство, макар че то сякаш не се изчерпваше.
Гариус вероятно би благодарил на всеки бог, който може да му дари един ден разходка, пък макар и на място като това. Но даже в края на такъв тежък ден, когато бях измръзнал до кости и капнал от умора, сгърбен под своята мизерия, не бих си разменил мястото с него.
Дядо Гариус беше лежал там година след година, докаран до прага на смъртта от възраст и немощ. Червената кралица ни беше казала, че действително има врата към смъртта, и изглеждаше, че Гариус чука по нея от деня, в който се е явил потрошен на този свят.
В сънищата си се връщах към онзи ден, със слънцето, хвърлящо коси лъчи през процепите на кепенците, когато Гариус бе сключил ръцете ми около медальона със своите — кокалести, покрити със старчески петна и треперещи.
— Ликът на майка ти — беше казал той. — Пази го на сигурно място. — „На сигурно място“ означаваше да го пазя в тайна. Знаех това, дори на шест годинки.
Седях и гледах този стар и сакат човек. Слушах историите му, смеех им се, както правят децата, седях мълчалив и ококорен, когато те ставаха мрачни. През повечето от това време не знаех, че ми се пада дядо, макар и непряк. И изобщо не знаех, че е брат на Мълчаливата сестра — макар че, разбира се, изглеждаше съвсем редно Сестрата да е нечия сестра.
Чудех се дали Гариус се страхува от близначката си, жената със сляпото око, неговата мълчалива сестра. Може ли човек да се страхува от близнака си? Това няма ли да е същото като да се страхуваш от себе си? Знаех, че много хора се страхуват от себе си, плашат се, че ще си изневерят, че ще побегнат, вместо да се бият, ще изберат пътя на безчестието, лесния път вместо трудния. Що се отнася до мен, аз си вярвах, че винаги ще направя онова, което е правилно — за Джалан Хендет. Плашил съм се от себе си само в редките случаи, когато съм чувствал изкушение да остана и да се бия, когато гневът ме е надвивал и едва не съм се хвърлял в опасността.
Колко ли знаеше Гариус, там в своята кула, със своите истории и подаръци за децата, за битките на сестра си? Сега гледах на тези спомени като на главоблъсканица. Дали можех да ги видя по друг начин? Също като онези измамни рисунки, на които всичко ти изглежда очевидно, докато някой не ти каже „изпъкналото е вдлъбнато“, и изведнъж го виждаш — там, където досега е имало издутина, сега зее яма, хлътнала навътре, а не стърчаща навън — и изведнъж всички изпъкналости и вдлъбнатини си сменят местата и рисунката се променя, смисълът ѝ се обръща наопаки и колкото и да се опитваш, не можеш да я видиш като преди: твърда, недвусмислена, достойна за доверието ти.
Дали Гариус бе наясно, че по-малката му сестра смята, че знае къде се намира вратата към смъртта?
— Джал. — Нечий уморен глас. — Джал.
Мислех си за Гариус, брата на Червената кралица, лежащ с блеснали очи в онази тясна постеля. Със сигурност беше по-стар от нея. Дали бе знаел за плановете ѝ? Каква част от всичко това беше задействана от онзи сакат старец?
— Джал!
Той не трябваше ли да е крал? Нямаше ли да е крал на Червения предел, ако не беше така потрошен?
— ДЖАЛ!
— Какво? — Препънах се и едва не паднах.
— Спираме. — Снори беше прегърбен от умора, ледената пустош се присмиваше над силата му, също както над силата на всички хора. Вдигна ръка и посочи с ръкавицата си. Проследих посоката. Пред нас стените на Горчивия лед се издигаха рязко, без никакви встъпления: отвесни, прекрасни, по-високи, отколкото във въображението ми.
Хапнахме, въпреки че това ни костваше много усилия — трябваше да се мъчим да изкараме искра с вкочанените си пръсти, да използваме последните си подпалки, за да разгорим въглищата, и да притоплим храната в една тенджера, знаейки, че оттук насетне няма да има друга топлина освен произвежданата от телата ни.