— Ама разбира се. — От мен струеше искреност. Още малко и щеше да шурти.
— Този северняк вярно е опасен. — Контаф кимна, сякаш убеждаваше самия себе си. — Езичник с фалшиви богове. Трябва да призная, че бях изненадан да видя срещу името му да пише „свобода“.
— Недоглеждане. — Кимнах разбиращо. — Вече е поправено. — Пред нас Двойното изглеждаше увлечен в разгорещен дебат през решетката на малката вратичка в Бойната порта.
— Можеш да пуснеш затворниците — извиках му. — Вече сме готови за тях!
— Изглеждаш необичайно доволен от себе си. — Дарин влезе във Високата зала, трапезария, кръстена на високото си разположение, а не на височината на тавана си. Обичам да се храня там заради гледката, която предоставя, както към парка на двореца, така — през тесни прозорци — към големия вестибюл на дома на баща ми.
— Фазан, маринована пъстърва, яйца. — Посочих сребърните блюда на дългата маса пред мен. — Че защо да не съм доволен? Заповядай, вземи си.
Дарин е морално възвишен и прекалено любопитен към делата ми, но не е такъв трън в задника като Мартус, ето защо, по силата на факта, че не е Мартус, носи титлата „любим брат“.
— Майордомът докладва, че напоследък от кухнята постоянно изчезва посуда. — Дарин си взе едно яйце и седна в другия край на масата.
— Любопитно. — Сигурно го беше забелязал Юла, нашият зорък главен готвач, и бе казал на майордома, макар че как такива слухове бяха стигнали до ушите на Дарин… — Ще наредя да напердашат някои от кухненските прислужници. Гарантирам ти, че кражбите скоро ще секнат.
— Въз основа на какво доказателство? — Той посоли яйцето и отхапа половината.
— Майната им на доказателствата! Пусни кръвчица на няколко слуги и ще вдъхнеш страх на цялата им сган. Това ще реши проблема. Така би постъпила баба. Тънките пръсти ги чупят, нали така казва тя. — Демонстрирах искрен гняв, като използвах смущението си, за да подсиля реакцията си. Значи Джал вече нямаше да продава семейното сребро… тази кредитна линия беше стигнала своя край. Все пак разполагах със северняка, скътан на сигурно място в Марсилската крепост. Можех да я видя оттук, изгърбено каменно здание, по-древно от всяка част на двореца, очукано и обезобразено, но упорито устояващо на плановете на десетина бивши крале да го съборят. По средата му, подобно на пояс, минаваше пръстен от малки прозорчета с дебели решетки. В момента Снори вер Снагасон сигурно гледаше през някое от тях, седнал на пода на килията си. Бях наредил да му дадат месо, полусурово и кърваво. Кръвта се отразява добре на бойците.
Дълго се взирах през прозореца към крепостта и необятния простор зад нея, синьо-бели небеса, увлечени в непрестанно движение, така че изглеждаше, че крепостта се движи, а облаците стоят на едно място, превръщайки целия този камък в кораб, порещ бели вълни.
— Какво мислиш за всички ония глупости от сутринта? — Зададох въпроса, без наистина да очаквам отговор, сигурен, че Дарин вече си е тръгнал.
— Мисля, че щом баба е разтревожена, ние също трябва да сме — каза Дарин.
— Врата към смъртта? Трупове? Некромантия? — Смукнах и месото се отдели с лекота от една фазанова кост. — Да не би да трябва да ме е страх от това? — Почуках с костта по масата, откъснах поглед от прозореца и му се ухилих. — Може би ще ме преследва, за да ми отмъсти? — Направих движение все едно костта ходи по масата.
— Чу онези мъже…
— Ти самият някога виждал ли си ходещ мъртвец? Забрави за далечните пустини и ледени простори. Тук, в Червения предел, някой виждал ли е такова нещо?
Дарин сви рамене.
— Баба казва, че поне един нероден е влязъл в града. Това е нещо, което трябва да се вземе на сериозно.
— Един какво?
— Ису! Ама ти наистина ли не слушаш нито една нейна дума? Все пак тя е кралицата. Добре ще направиш, ако ѝ обръщаш внимание от време на време.
— Нероден? — Думата не ми говореше нищо. Всъщност дори не гъкваше.
— Нещо, което е родено за смърт, вместо за живот. — Дарин поклати глава, щом видя неразбиращия ми поглед. — О, забрави! Просто слушай. Татко очаква да дойдеш в операта довечера. Без нито да закъсняваш, нито да пристигаш пиян, нито и двете. И не се преструвай, че никой не ти е казал.
— Операта ли? Божичко, защо? — Това беше последното, което ми трябваше. Сбирщина дебели нацапотени идиоти да вият срещу мен от сцената цели няколко часа.
— Просто ела. От един кардинал се очаква да финансира такива проекти от време на време. И когато го прави, е по-добре семейството му да присъства, иначе бъбрещите съсловия ще поискат да знаят защо.