Точно както беше казал Снори, Черната крепост ме изненада. Пейзажът не предлагаше никакви подсказки, никаква подготовка, никакво постепенно нарастващо обещание за край на пътешествието. В един миг представляваше безлична бяла пустош, оградена от едната страна от Горчивия лед; в следващия си беше същата безлична бяла пустош, само че вече не съвсем безлична — сред нея се мержелееше черна точка.
Преходът ни бе довел до ръба на силите ни — а Фим и отвъд него, — но в никакъв случай не представлявахме такава олюляваща се, измръзнала развалина, каквато е бил Снори, когато се приближил до портите. Ние идвахме с поне малко боен дух, някакъв последен резерв, от който да черпим. И колкото и да не ми се искаше да се бия с някого, знаех със сигурност, че без почивка и подновяване на запасите ни в убежището, което предлагаше Черната крепост, аз поне не бих могъл да преживея обратния път.
Снори ни поведе пак. Подтикваше ни да бързаме. Искаше да е вътре преди слънцето да е залязло — искаше да разполага със силата на Аслауг в предстоящата битка. Теренът не ни даваше никакво прикритие и разчитахме само на това, че сме бели на белия фон, и се уповавахме на надеждата, че никой няма да си отваря очите за нас. Тази надежда обаче се оказа неоснователна.
— Чакайте. — Айн вдигна облечената си в ръкавица ръка. — Човек на южната кула.
Колкото и да се сливахме със снега, слънцето залязваше зад гърбовете ни и сенките ни биха могли да известят за приближаването ни, ако мъжът си отваряше очите.
Черната крепост беше ниско квадратно здание с назъбена кула във всеки ъгъл. В центъра ѝ, насред широк двор, се издигаше цитадела, едва подаваща се над външната стена. Снори вярваше, че в цитаделата няма хора и че малкият гарнизон се е настанил в стаите в дебелите стени около главната порта.
— Убийствения прицел ще го застреля — рече Снори. — После ще изкатерим стената.
Арн избърса кожената маска, която пазеше лицето му от студа. Меката кожа беше замръзнала и втвърдена, и окичена с миниатюрни висулки. Вятърът сновеше около нас, пълен с бръсначи.
— Далечко е.
— Не и за Убийствения прицел! — Един четиризнак го плесна по рамото.
— И светлината отслабва. — Той поклати глава.
— Лесна работа! — обади се друг четиризнак.
Арн сви рамене и каза:
— Ще приготвя лъка си. После ще се приближим.
Отне му адски дълго време да извади и развие лъка, да намери тетивата, да смаже с восък туй, да огъне онуй, да си загрее пръстите, да закачи едното за другото. Разбира се, навремето във Вермилиън ме бяха учили на стрелково изкуство. Всеки принц трябва да го владее. Но вместо да ни прави първокласни стрелци, баба явно бе по-заинтересована да научим възможностите и ограниченията на това оръжие, за да можем да го използваме по-ефективно в големи мащаби на бойното поле. Въпреки това от нас се изискваше да улучваме центъра на мишената.
Ако съм научил нещо от всички онези дълги часове на противни упражнения по стрелба, то е, че вятърът може да излъже и най-добрия стрелец, особено пък ако се вихри и е поривист.
Арн най-сетне беше готов и започнахме да се прокрадваме напред през снега, ниско приведени, като че ли това имаше някакво значение. Фигурата на кулата помръдна няколко пъти, даже се обърна към нас за един кратък момент, в който сърцата ни спряха да бият, но не прояви никакъв интерес.
— Направи го оттук. — Снори хвана Арн за рамото. Мисля, че Убийствения прицел би се доближил и на петдесет крачки, ако му позволят.
— Один, насочвай стрелата ми. — Арн свали едната си ръкавица и сложи стрела на тетивата.
В безветрен ден, с топли ръце и без напрежението от резултата бих се надявал да сполуча с такъв изстрел в четири от пет случая. Арн пусна стрелата и тя полетя със свистене, невидима на фона на небето.
— Пропуск. — Изрекох очевидното, за да наруша тишината, която ни бе сковала. Стрелата беше минала толкова встрани, че мъжът на кулата дори не я забеляза.
Арн опита пак, дишаше дълбоко, за да се успокои. Пръстите му върху тетивата бяха побелели. Той пусна стрелата.
— Пропуск. — Нямах намерение да казвам нищо, думата се изрече сама сред тишината на напрегнатото очакване.
Арн смъкна маската си и ме изгледа кисело. Прокара език по зъбите си, повечето кафяви, един черен, един бял, два липсващи. Взе друга стрела от може би дузината оставащи и насочи пак вниманието си към кулата. Три пъти вдиша и издиша бавно, а после стреля.