Снори ни поведе — надолу по стълбите и по един дълъг коридор. Очаквахме да заварим повечето хора на Скършигребло на едно място. Така правят хората, когато са някъде на студено. Гушат се край камината, рамо до рамо, докато могат да понасят компанията си. При такава оскъдица на гориво нямаше да палят много огньове.
Макар че на много места вътрешните стени бяха покрити с лед, в Черната крепост ми се струваше горещо. Кожата ми пламтеше, животът се промъкваше обратно в ръцете ми и даже заплашваше да изпълни пръстите ми.
Арн запали малък фенер, с масло, което бяхме пазили грижливо по време на дългото си пътуване специално за тази цел. С неговата топлина може би Фин нямаше да умре през нощта. Стражът не беше носил никакъв източник на светлина, знаеше пътя си в тъмното.
На всяка врата спирахме и Снори изпробваше дръжката. Никоя не беше заключена, макар че някои заяждаха и отварянето им подлагаше на тихо изпитание силите на Снори. Първите две стаи се оказаха празни — бяха дълги и тесни, без никакъв намек за предназначението им, само липсата на камини подсказваше, че не са предвидени за обитаване. Третата беше пълна до тавана с блокове от същия базалт, който образуваше стените. Материал за ремонти. Четвъртата бе използвана за клозет, но не скоро — купчините замръзнали лайна не издаваха и най-слаба миризма.
Петата поддаде след тиха борба и за миг по коридора отекна силно стържене. Замряхме на място, очаквайки да чуем викове, но това не се случи. С възстановяването на тялото си бях започнал да осъзнавам ужаса на ситуацията. Това стана горе-долу по същото време, когато се стоплих достатъчно, за да мога да се разтреперя.
— Хел! — Снори се дръпна от частично отворената врата, лицето му бе очертано в зловещ релеф от фенера.
— Безопасно ли е? — попита Тутугу.
Снори кимна.
— Погледнете. — Даде ми знак да се приближа и вдигна фенера над главата си.
Картината ми напомни за леговището на Скилфар. Редица след редица фигури, толкова нагъсто, че опираха една в друга и си пречеха да паднат. Мъже, покрити с лед, със заскрежени бради, уловени във всяка възможна поза, от спящи на кълбо до сгърчени в агония, но повечето просто със сведени глави, застинали в онова непрестанно тъпчене, което познавах толкова добре от последните няколко дни.
— Хората на Олаф Рикесон?
— Трябва да са те… — Снори затвори вратата.
Следващите пет стаи също съдържаха замръзнали трупове, всички до един на воини. Бяха стотици. Мъртви от векове, но ледът ги бе сковал и опазил през годините. Чудех се дали духът, който някой некромант би съумял да върне в тях, няма да е още по-мрачен заради всичките тези животи, прекарани с дявола.
Четиризнаците се гушеха един в друг и моментната радост, която бяхме изпитали всички при избавлението си от вятъра, се стопи бързо на това мрачно място, заобиколени отвсякъде от древни мъртъвци.
Коридорът минаваше покрай две спирални стълбища, които се виеха нагоре и надолу в тесните си шахти. Снори ги подмина. Тази част от крепостта изглеждаше по-често използвана, по стените нямаше лед, а подът беше поръсен с пясък за по-добро сцепление.
Нямаше как да пропуснем или сбъркаме целта си. Въздухът се затопли, напои се с мириса на дим и готвено — нещо месно къкреше в гърне, доколкото можех да преценя. Устата ми моментално се напълни със слюнка. Дори само ароматът на тази топла храна вдъхна у мен желание да убивам за вечерята си. Вратата в края на коридора беше по-висока от страничните, осеяна с железни гвоздеи, и иззад нея се носеха приглушени звуци.
Спогледахме се и се наканихме да се организираме за нахълтването. Но както често става в живота, решението ни беше отнето. Един як викинг се появи без предупреждение, подхвърляйки през рамо някаква обида.
Ръката на Арн се стрелна и брадвичката, която бе носил толкова дълго на хълбока си, щръкна от тъмночервените къдрици на брадата на мъжа. Не изглеждаше съвсем реално. Снори и останалите се втурнаха напред без никакъв звук освен тупкането на ботуши по камък. Мъжът посегна към брадвата, докато кръвта шуртеше по гърлото му, и рухна под тях.
Открих, че стоя само с Тутугу до мен. Той ми се ухили смутено и се затича подир останалите. Това ме остави сам в коридор със замръзнали мъртъвци, натъпкани в стаите от двете ми страни. Отекна първият боен вик, радостният кръвожаден рев на Снори, докато другите нахълтваха през голямата врата зад него. Събрах целия кураж, който можах да намеря, и се втурнах след Тутугу с готов меч.