Зад вратата ни чакаше поразителна гледка. Толкова поразителна, че въпреки цялата насъбрана инерция Тутугу се закова на място и аз се натресох в гърба му, а мечът ми се оказа затиснат между нас. Двайсет или повече Червени викинги се бяха струпали в другия край пред голяма камина. Почти по цялата дължина на залата минаваха каменни маси и аз успях да си помисля само, че точно тук е бил доведен и окачен на стената Снори.
Хардангерците, или както ги наричат още, Червените викинги, произлизаха от племе по-тъмнокожо от ундоретите. Сред тях имаше повече червенокоси и тъмнокоси, бяха яки мъже, с широки гърди и тъпи муцуни. Нямаха брони, нито пък бяха въоръжени като за битка, но северните воини рядко се отдалечават на повече от една ръка разстояние от брадвите си и винаги носят по някой нож или малка брадвичка.
Снори вече беше скочил на масата вляво и тичаше по нея. Отсече главата на един мъж, седящ близо до вратата, и проряза бразда в лицето на друг, седнал от другата ѝ страна малко по-нататък, близо до огъня. После се метна в тълпата край камината и брадвата му засвистя в големи кървави дъги. Хардангерците се пръснаха из залата, за да се отдалечат от него, като грабваха пътьом оръжията, само за да бъдат нападнати от четиризнаците, чиито брадви запроблясваха в светлината на огъня, докато сечаха плът.
Един четиризнак падна, покосен от обратния замах на чернокос викинг, който заби брадвата си във врата му. Мъжът беше страшно бърз, висок и жилав, с мускули като възлести въжета по мръсните ръце. Тутугу се втурна напред — крещеше като обзет от най-дълбок ужас — и заби брадвата си в гърдите на чернокосия преди той да е успял да измъкне своята от прешлените на четиризнака. Видях хардангерци да бързат покрай двете стени с извадени оръжия. Пътят им, изглежда, се събираше при вратата, където стоях аз. Това ме накара да се втурна между масите след Тутугу. Понякога настъплението е най-добрата форма на отстъпление. Без да искам, ритнах отсечената глава на първия убит мъж и тя се търкулна към мелето.
Алени дъги бяха разкрасили дъното на залата. Огънят димеше от пръски кръв и нечия ръка, която цвърчеше в него. Мъже отстъпваха от вихрушката остро желязо на Снори, някои със зейнали рани, с черва, сипещи се от разрези от слабините до рамото, други пищящи, с кръв, която швиртеше от отсечените им крайници толкова силно, че оцапваше тавана на пет крачки над главите ни. Трети се хвърляха срещу Снори и ундоретите със смъртоносни намерения, размахали брадви.
Каква врява, каква смрад, какви цветове! Стаята се завъртя около мен, олелията ту се усилваше, ту заглъхваше, и времето сякаш се забави. Тутугу изтръгна брадвичката си от гръдната кост на своя враг. Чух пукота, видях бликналата кръв и мъжът се строполи, протягайки ръце, с потъмняло от гняв лице, още неразбрал, че е мъртъв. Едър червенокос викинг с двуръчен меч се втурна срещу Тутугу. Зад мен трима прескочиха масите, двама отляво и един отдясно, нетърпеливи да намокрят остриетата си. Вратата вляво от голямата камина се отвори с трясък и през нея нахълтаха още викинги, първият с железен шлем, осеян с нитове и с кръстовиден предпазител за носа. Мъжът зад него вдигна голям кръгъл щит с шип в центъра. Зад тях се тълпяха още.
Копие щръкна от гърдите на един четиризнак, когато той се втурна към вратата. Силата на удара го отхвърли назад и бялата му коса се развя. Отнякъде по-наблизо върху мен пръсна кръв, изпълни очите ми, изпълни устата ми с вкус на сол и бакър. Чух някой да крещи и знаех, че съм аз. Червените викинги се сключваха около мен от всички страни и аз ги гледах през ален воал. Мечът ми се стрелна…
— Джал? — чух смътно през туптенето в ушите си, бумтенето в гърдите си, остротата на всеки поеман дъх. — Джал?
Виждах плочите, залети с кръв, а от черните връхчета на бретона пред очите ми капеше още.
— Джал? — Беше гласът на Снори.
Стоях прав. Ръката ми още стискаше меча. От двете ми страни имаше по една маса. И трупове с изтичаща кръв — някои под масите, някои проснати върху тях.
— Джал? — обади се нервно Тутугу.
— Той добре ли е? — попита някакъв близнак. Или може би вече просто Айн.
Вдигнах очи. Трима ундорети ме гледаха от безопасно разстояние, а Снори се озърташе към вратата, през която бяха дошли подкрепленията.
— Берсеркер! — Айн се тупна с юмрук по гърдите.
Снори ми хвърли една усмивка.
— Започвам да проумявам тази работа с героя от Аралския проход! — Тюленовите му кожи бяха разкъсани на бедрото и се виждаше грозна рана. Друг дълбок срез в някакъв мускул между рамото и шията кървеше обилно.